България заема източната част на Балканския полуостров и принадлежи към Холарктическото флористично пространство. Сложната геологична история на страната, планините със силно разчленена топография, речните долини и котловинни полета, влиянието на морските басейни от изток и юг обуславят разнообразен климат, създават условия за разнообразна растителност и богата флора. Територията на страната, въз основа на спектъра от флорни елементи, е включена в три растителногеографски области: Европейска широколистна горска област, Евроазиатска степна и лесостепна област и Средиземноморска склерофилна горска област.
Първите флористични проучвания в България са на чуждестранни изследователи, подпомагани и последвани от български естествоизпитатели. От чуждите учени най-продуктивен е чешкият професор по ботаника Jozef Velenovský, изследовател на българската флора след Освобождението и автор на „Flora Bulgarica“ (1891) и нейния „Supplementum I“ (1898). Ранните ботанични изследвания, първите открития и трудове върху българската флора стимулират проучванията на българските изследователи. Двадесет и пет години след „Flora Bulgarica“ излиза фундаменталният труд „Флора на България“ (Стоянов, Стефанов, 1924, 1925). Първото издание на тази Флора е последвано от три нови издания, а след 1960 г. започва интензивна работа върху многогомната „Флора на България“ (за повече информация върху ранните етапи в развитието на флористичните и систематични изследвания в България виж Станев (1994).
Значително място в проучванията на българската флора заемат проблемите на опазването на естествения фитогенофонд, на разпространението и състоянието на популациите на българските и на балканските ендемични растения, на редки и застрашени от изчезване видове и мерките за тяхното опазване. На тези проблеми са посветени многобройни изследвания, статии и книги между които са „Червена книга на НР България. Т. 1. Растения“ (Велчев, 1984), „Атлас на ендемичните растения в България“ в две издания (Велчев и др., 1992; Petrova, 2006), „Биологично разнообразие на висшите растения в България“ (Пеев и др., 1993) и др.
Папратообразните и семенните растения у нас са около 3900 вида. От тях папратообразните са 45 вида, голосеменните са 17 вида, покритосеменните - около 3823. В зависимост от тяхната морфологична близост и родствени връзки, тези видове се отнасят към 902 рода от 159 растителни семейства. Най-големи по брой на видовете в тях са сем. Asteraceae (Сложноцветни)соколо 480 вида, Poaceae (Житни) с около 330 вида, Fabaceae (Бобови) - около 290, Caryophyllaceae (Карамфилови) - 260,Rosaceae (Розоцветни) - около 210, Brassicaceae (Кръстоцветни) - 183, Scrophulariaceae (Живеничеви) - 156. От растителните родове у нас с особено видово богатство се отличават род Hieracium s.l. (Рунянка) с около 80 вида, Carex (Острица) с около 66 вида, Centaurea (Метличина) - около 65, Trifolium (Детелина) -60, Silene (Плюскавиче) - 50, Verbascum (Лопен) - 45, и др. (Петрова и др., 2005).
По-големият брой от видовете в нашата флора, около 3330, са спонтанно разпространени в равнините и планините на страната в повече или по-малко естествени или променени от човешката дейност местообитания. Те образуват групата на автохтонните растения. Повече от 500 вида представители на 93 семейства, главно многогодишни тревисти растения, храсти и дървета от тази група, са доминанти и субдоминанти в растителните съобщества. Това са предимно представители на семействата на житните растения, киселите треви, бобовите, сложноцветните, розоцветните и др. (Апостолова, Славова, 1997). С малък брой видове, но с определящо участие като доминанти и едификатори в планинските екосистеми, са дървесни представители на семействата Aceraceae (Кленови), Fagaceae (Букови), Pinaceae (Борови), Tiliaceae (Липови) с участитето на съдоминанти и асектатори от Betulaceae (Брезови), Cornaceae (Дрянови), Oleaceae (Маслинови), Rosaceae (Розоцветни), Salicaceae (Върбови), Ulmaceae (Брястови) и др.
Малко повече от 500 вида дървета, храсти и тревисти растения са ограничено разпространени в българската флора. Част от тях са български или балкански ендемити, други са редки растения, остатък от древни флори или видове, чиито основни ареали са извън България. У нас те имат малко на брой популации, понякога в единични находища, често в граничните флористични райони на страната или във високите планини. Много от тези видове, включени в настоящето издание, са защитени от Закона за биологичното разнообразие в България.
Друга група растения, около 560 вида, са плевели и рудерали, повечето широко разпространени в места, променени под влияние на човешката дейност. Част от тях, като Avena fatua(див овес), Capsella bursa -pastoris(овчарска торбичка), Caucalis platycarpos(бабинец), Galium aparine(лепка), Papaver rhoeas(посевен мак) и др., са в днешните си местообитания от хилядолетия, свързани с развитието на човешката култура още от ранното заселване на българските земи. Други, като Datura stramonium(татул), Galinsoga parviflora(перуанска лайка), Impatiens glandulifera(жлезиста слабонога), Malcolmia africana(африканска малколмия), Oxalis dillenii(дилениево киселиче), Xanthium spinosum(казашки бодил), навлизат по-късно, в резултат от преселването и миграциите на хора и животни, развитето на търговията и туризма, на процеси, които продължават и сега. Към последната категория се отнасят и т. нар. инвазивни видове, които се разселват бързо и заемат свободни местообитания или изместват автохтонни видове.
В българската флора са били установени 214 хибридни растения или хибридни популации на видове от 52 рода в 29 семейства. Въпреки че не всички са убедително документирани с материали и данни за тяхното разпространение, те са достатъчно доказателство за активни процеси на формообразуване в различни таксономични групи, и особено често в някои папрати и редица родове цветни растения като Hieracium , Mentha , Quercus(Дъб), Rosa , Verbascumи др., по-рядко в Acer(Клен), Cirsium(Паламида), Digitalis(Напръстник), Galium(Еньовче), Rorippa(Пореч). Освен тях, в литературата има допълнителни данни за наблюдавани хибридни растения, най-вероятно в резултат на интрогресивна хибридизация в 14 рода от 6 семейства (Анчев, 1982).
Картината на биологичното и таксономичното разнообразие на българската флора се допълва от групата на изчезналите от нея 13 вида (Petrova & Vladimirov, 2009), част от тях намирани еднократно, други унищожени в антропогенно силно нарушени природни местообитания. Повечето от тези видове са влаголюбиви или водни растения (хигро- и хидрофити), обитавали блата, влажни ливади, крайречни терени. Характерни примери са изчезналите Caldesia parnassifolia (парнасиеволистна калдезия), Herminium monorchis (едногрутков херминиум), Hottonia palustris (блатна перушина), Lathyrus transsilvanicus (трансилванско секирче), Peucedanum palustre (блатна самодивска трева), Veronica euxina (черноморско великденче).
В биологичния спектър на българската флора доминират тревистите многогодишни и едногодишни растения, общо около 3540 вида. Дърветата (88 вида), храстите (236 вида) и полухрастите (35 вида) образуват групата на фанерофитите (Кожухаров и др., 1988). Най-богата фанерофитна флора имат Стара планина и Родопите с по 210 вида, или 58% от разнообразието на дървета и храсти в страната е представено в тези планини. Фанерофитите в Рила са 164 вида, във Витоша - 148 вида. В планините най-голямо е видовото богатство на дървета и храсти в пояса на ксеротермните, мезофилните и ксеромезофилни дъбови и габърови гори, чиято горна граница достига до около 900 (1000) m н. в.
Дори беглият фитогеографски анализ на флората разкрива нейната специфика наред със забележително фитогеографско разнообразие. В българската флора са застъпени 14 основни флорни елементи - групи видове със сходен ареал и общ център на разпространение. Това са арктоалпийски видове като Dryas octopetala(сребърник), Empetrum nigrum(черен емпетрум), Gentiana nivalis(снежна тинтява), Salix herbacea(тревиста върба), Salix reticulata(мрежолистна върба), разпространени в нашите високи планини. Бореалният елемент е представен от видове от евроазиатските бореални и суббореални гори. Такива са Picea abies(обикновен смърч), Pinus silvestris(бял бор), Alnus incana(бяла елша), Sorbus aucuparia (офика), Arctostaphylos uva -ursi (мечо грозде) и др., които формират съобщества в иглолистния растителен пояс. Средноевропейският флорен елемент е широко представен в планините на България от видове, които образуват листопадни смесени широколистни гори, участват в тревните съобщества. Тук главни структурообразуватели са Fagus sylvatica(обикновен бук), Carpinus betulus(обикновен габър), Acer pseudoplatanus(явор), Tilia platyphyllos(едролистна липа), Fraxinus excelsior(планински ясен) и др. заедно със съпътстващи видове храсти и многогодишни тревисти растения. Средиземноморският и преходно-средиземноморският елемент са представени от немного дървета и храсти и много по-голям брой многогодишни тревисти и особено едногодишни растения, разпространени предимно в южните райони на страната, а някои видове, следвайки варовитите терени и южни местообитания, се срещат и на север от Стара планина. Типични представители на средиземноморската флора са Quercus coccifera (пърнар), Juniperus excelsa (дървовидна хвойна), Phillyrea latifolia (грипа), Pistacia terebinthus (кукуч), два вида лавдан (Cistus) и др. Характерни за Добруджа и Черноморското крайбрежие са представители на понтийския флорен елемент, растения с ареали на север и изток от Черно море, между които редица степни видове. Флорни елементи от южноевксинските растителни съобщества са се запазили във флората на Странджа, по Черноморското крайбрежие и в Източна Стара планина. Между тях са Fagus orientalis(източен бук), Quercus hartwissiana(странджански дъб), Ilex colchica (колхидски джел),Daphne pontica(странджанско бясно дърво), Rhododendron ponticum(странджанска зеленика), Vaccinium arctostaphylos(странджанска боровинка).
Във флористичното разнообразие на страната особено място заемат реликтните и ендемичните растения. Преглациалните (терциерните) реликтни видове са древни представители на арктотерциерна флора, запазили се в нашите земи от преди повече от два милиона години. Терциерни реликти са балканските ендемити Aesculus hippocastanum(конски кестен), Lathraea rhodopaea(родопска горска майка), Haberlea rhodopensis(родопски силивряк), Pinus peuce(бяла мура), Pyracantha coccinea(червена пираканта), Ramonda serbica (сръбска рамонда) и редица др., както и видове дървета, храсти и многогодишни тревисти растения с ареали извън Балканския полуостров, често свързани с флорите на Средиземноморието и на Югозападна Азия, като Cercis siliquastrum(див рожков), Celtis australis(южна копривка), Juniperus excelsa(дървовидна хвойна), Ostrya carpinifolia(воден габър), Platanus orientalis(източен чинар),Smilax excelsa(висока скрипка), Staphyllea pinnata(клокочка), Syringa vulgaris(люляк), Taxus baccata(тис), Trachystemon orientalis(източен лопох).
Друга група видове, разпространени предимно във високите планини на България, са глациални реликти. Част от тях са растения, които по време на последните заледявания в Северна и Централна Европа мигрирали на юг в планининте на Балканския полуостров, превърнали се в техни убежища (глациални рефугиуми). Такива са глациалните реликти Campanula cochlearifolia(дребна камбанка), Cortusa matthioli(мечешко око), Dryas octopetala(сребърник), Kobresia myosuroides(кобресия), Galium boreale(северно еньовче), Gymnadenia conopsea(дългорога гимнадения), Iso ëtes lacustris(езерен шилолист), Parnasia palustris(росица), Primula farinosa(брашнеста иглика), Salix lapponum(лапландска върба), Saxifraga oppositifolia(арктична каменоломка), Soldanella pussila(дребно крайснежно звънче), Tozzia alpina(алпийска тоция). Част от глациалните реликти са локални ендемити, резултат от видообразувателни процеси, стимулирани от климатичните промени и динамиката на растителната покривка в нашите високи планини. Такива саAlyssum pirinicum(пирински игловръх), Arabis ferdinandi -coburgi(пиринска гъшарка), Oxytropis urumovii(урумов окситропис), Papaver degenii(пирински мак), Primula deorum(рилска иглика), Saxifraga ferdinandi -coburgi (македонска каменоломка).
Спецификата на българската флора до голяма степен се определя от българските и балканските ендемични растения. Това са 498 вида или 12,8% от видовото богатство на страната. Българските ендемити са 186 вида, балканските - 312. Особено богати на ендемични видове са по-голямите семейства, като:Asteraceae, Scrophulariaceae, Caryophyllaceae, Poaceae, Borraginaceae, Liliaceae, Ranunculaceaeи др. (Петрова и др., 2005). Със сравнително по голям брой ендемити се отличават родове като Anthemis(Подрумиче), Arenaria(Песъчарка), Centaurea , Chamaecytisus(Зановец), Colchicum(Мразовец), Erysimum(Боянка), Festuca(Власатка), Poa(Ливадина), Tulipa(Лале), Verbascum(Лопен), както и родове характерни с широка вътрешновидова и междувидова изменчивост с локални процеси на интрогресивна хибридизация в полиплоидни и агамни комплекси, като:Achillea , Alchemilla , Hieracium , Viola , Taraxacumи др.
В спектъра от биологични типове преобладават ендемичните многогодишни тревисти конренищни и луковични растения. Важно място заемат видове доминанти и едификатори, формиращи растителни съобщества, като: Pinus peuce, Festucopsis sancta(фестукопсис), Astracantha aitosensis(айтоски клин), Genista rumelica(румелийска жълтуга), Primula deorumи др.
Повечето ендемити имат малки ареали, някои видове са с много ограничено разпространение, с малочислени популации и висока степен на застрашеност. Най-много български и балкански ендемити се срещат в Родопите, Пирин, Рила, Стара планина. Характерно за разпространението на енедемитите е тяхното неравномерно разпределение, с концентриране в отделни флористични райони и хабитати - локални центрове (огнища) на формообразуване. Те са характерни за варовитите местообитания в алпийския и субалпийския растителнен пояс на Пирин и Славянка, за силикатните била и скални комплекси на Стара планина, Рила и Беласица. Други огнища на видообразуване са разположени в поясите на дъбовите и габъровите гори, по ниските планински склонове на Предбалкана, Родопското предпланиние, Тунджанската хълмиста равнина и Черноморското крайбрежие (Велчев, Кожухаров, 1992).
Ендемичните растения са емблематичен символ на българската флора и едно от най-чувствителните и уязвими звена в природните екосистеми на страната. Много от българските и част от балканските ендемити са описани от територията на България, носят името на страната или наименования на български планини и изследователи на българската флора. Сред тях са Achillea thracica (тракийски равнец), Centaurea achtarovii(ахтарова метличина),Erysimum slavjankae (славянска боянка), Galium velenovskyi(веленовскиево еньовче), Geum rhodopaeum (родопско омайниче), Quercus mestensis (местенски дъб), Tulipa urumoffii (урумово лале), Viola balcanica (старопланинска теменуга) и др.
За целите на флористичните изследвания (таксономичен състав и разпространение на таксоните) България е разделена на 20 флористични района и 14 подрайона (Йорданов, 1966: Карта на флористичните райони), чиито граници приблизително следват техните географски и фитогеографски граници: Черноморско крайбрежие (Северно, Южно), Североизточна България, Дунавска равнина, Предбалкан, Стара планина (Източна, Средна, Западна), Софийски район, Знеполски район, Витошки район (Витоша и Плана), Западни гранични планини, Струмска долина (Северна, Южна), Беласица, Славянка, долината на р. Места, Пирин (Южен, Северен), Рила, Средна гора (Западна, Източна), Родопи (Западни, Средни, Източни), Тракийска низина, Тунджанска хълмиста равнина, Странджа.