34G3

G. Гори

Гори от смърч (Picea abies)

Връзки с класификации на местообитанията. EUNIS: G3.1E Southern European [Picea abies] forests; PAL. CLASS.: 42.24 Southern European Norway spruce forests; HD 92/43: 9410 Acidophilous Picea forests of the montane to alpine levels (Vaccinio-Piceetea); Бондев (1991): 12 Смърчови гори (Piceeta abietis), на места примесени с фитоценози на клек (Pineta mugi), 13 Смесени гори от смърч (Picea abies) и бяла мура (Pinus peuce), 14 Смесени гори от смърч (Picea abies) и бял бор (Pinus sylvestris), 15 Смесени гори от смърч (Picea abies) и ела (Abies alba); 16 Смесени гори от смърч (Picea abies) и ела (Abies alba) и бял бор (Pinus sylvestris), 17 Смесени гори от смърч (Picea abies) и обикновен бук (Fagus sylvatica).

Природозащитен статут. ЗБР, БК, ДХ.

Категория. Потенциално застрашено [NT - A1, 2 B1 C3 D1 E1 F1 G1 H1 I L3].

Обща характеристика. Горите от смърч са доминиращи в иглолистния горски пояс в планините на България. Най-големи площи заемат в Родопите, Рила, Пирин, по-ограничено се срещат в Западна и Средна Стара планина, Витоша и Осоговска планина. Основното развитие на смърчовите фитоценози е между 1500–1600 и 1900–2100 m надм. вис. В затворени котловини и дълбоки долини, главно в Родопите, където се наблюдават температурни инверсии, се създават условия за развитие на смърчови фитоценози и при 1200 m надм. вис. Формите на релефа, надморската височина, изложението, основната скала и почвите не са строго определящи за развитието на смърчовите гори, но имат съществено значение за флористичния им състав и продуктивността им. Предпочитани са северните изложения и заравнените терени или склоновете с умерен наклон. Основните скали и почвите са кисели. Към горната граница на гората почвите са тъмноцветни планинско-горски (Mollic Cambisols), а на по-малка надморска височина – кафяви горски (Eutric Cambisols). Рядко (главно в Средните Родопи) смърчови монодоминантни и полидоминантни гори се развиват и на варовити, хумусно-карбонатни почви (Rendzic Leptosols).

В горната зона на разпространението си (1700–2100 m надм. вис.) горите от обикновен смърч са предимно монодоминантни, с участие на бяла мура (Pinus peuce) и бял бор (Pinus sylvestris). Те формират горната граница на горите, като в някои участъци в Рила, Пирин и Стара планина са изместени от тези на бялата мура (Pinus peuce). В смесените гори от смърч и бяла мура обилието на смърча често е по-високо от това на бялата мура. Те са разпространени главно в каменисти участъци на горната граница на гората. В Родопите много характерни са смесените бялоборово-смърчови гори, срещащи се и при по-малка надморска височина. На северни изложения заемат предимно изпъкнали форми на релефа, а по южните предпочитани са подножията на склоновете или пониженията. В много случаи имат първичен характер, докато при други изложения и части от релефа те са главно преходен стадий във възстановяване на коренната смърчова гора, унищожена от различни фактори. В долната част на разпространението си (1200–1800 m надм. вис.) горите от обикновен смърч по-често са смесени с участие на обикновена ела (Abies alba), бял бор (Pinus sylvestris) и обикновен бук (Fagus sylvatica).

Поради високия склоп на голяма част от смърчовите гори, в тях почти не се развива храстов, а в някои случаи и тревен етаж. В отделни високопланински смърчови гори като подлесен елемент се среща Pinus mugo. Други характерни храсти в смърчовите гори са обикновеното бясно дръвче (Daphne mezereum), червеният нокът (Lonicera coerulea), черният нокът (L. nigra), алпийското френско грозде (Ribes alpinum). В тревния синузий доминират видове, диагностични за северните иглолистни гори: Calamagrostis arundinacea, Deschampsia flexuosa, Juniperus sibirica, Luzula luzuloides, L. sylvatica, Myosotis sylvatica, Oxalis acetosella, Vaccinium myrtillus, V. vitis-idaea.Константни видове са Campanula sparsa, Hieracium murorum gr., Homogyne alpina, Melampyrum sylvaticum, Moehringia pendula, Orthilia secunda, Pyrola minor, Soldanella rhodopaea.

Досегашните проучвания на смърчовите съобщества на територията на България по флористичния метод са ограничени. В синтаксономично отношение фитоценозите на обикновения смърч се отнасят към съюз Piceion excelsae.В зависимост от надморската височина и флористичния състав се разграничават два подтипа, отнасящи се към подсъюзите Eu-Piceenion и Abieti-Piceenion.

1. Високопланински гори от обикновен смърч (Eu-Piceenion). Високопланинските гори от обикновен смърч се развиват в горния планински и отчасти в субалпийския пояс (1700–2100 m надм. вис.). Те са монодоминантни или с участие на други иглолистни видове, най-често бяла мура и бял бор. Понякога е формиран храстов етаж от клек (Pinus mugo) и сибирска хвойна (Juniperus sibirica). В тревната покривка участват видове, характерни за подсъюз Eu-Piceenion – Dryopteris dilatata, Homogyne alpina, Luzula sylvatica, Melampyrum sylvaticum, Moehringia pendula. На горната граница на гората, където високопланинските смърчови гори са с разреден склоп и групово разположение на дърветата, навлизат и видове от субалпийската тревна растителност – Festuca nigrescens, F. valida, Vaccinium myrtillus и др. В Рила и Западните Родопи е широко разпространена асоциацията Moehringio pendulae-Piceetum. В Централна Стара планина (резерват “Боатин“) е описана асоциацията Piceetum excelsae balcanicum.

2. Среднопланински гори от обикновен смърч (Abieti-Piceenion). Среднопланинските гори от обикновен смърч са монодоминантни или смесени с участие на обикновена ела и/или обикновен бук, но с преобладаване на обикновен смърч. Срещат се в средния и горния планински пояси на надморска височина от около 1200 до 1800 m. В тревния етаж участват както видове, характерни за европейските широколистни мезофилни гори, така и видове, характерни за иглолистните бореални гори – Dentaria bulbifera, Epilobium montanum, Festuca drymeja, Luzula luzuloides, L. sylvatica, Oxalis acetosella, Rhytidiadelphus triquetrus, Vaccinium myrtillus, Veronica urticifolia, Viola reichenbachiana. Тези гори се отнасят към подсъюз Abieti-Piceenion и асоциация Veronico urticifoliae-Abietum.

Характеризиращи таксони.

Разпространение в България. Рила, Родопите, Пирин, Витоша, Стара планина, Осогово и др.; на надморска височина от 1200 до 2100 m.

Консервационно значение. Естествените смърчови гори в България заемат около 75 000 ha. Тяхната консервационна значимост се определя от факта, че те се намират на южната граница на естествения си ареал. В тях се срещат растителни видове с природозащитен статус: Goodyera repens, Lathraea rhodopaea, Listera cordata, Pinus peuce, Pyrola media, P. rotundifolia, Rhynchocorys elephas, Streptopus amplexifolius и др.

Отрицателно действащи фактори. Изместване на смърча от бука в долната зона на разпространение, нерегламентирани сечи, строителство на инфраструктурни съоръжения (писти, хотели, пътища) и общото засушаване на климата.

Взети мерки за опазване. Местообитанието е включено в Приложение № 1 на ЗБР. Част от смърчовите гори попадат в границите на защитени територии: национални паркове “Рила“, “Пирин“ и “Централен Балкан“, природни паркове “Витоша“ и “Рилски манастир“, резервати “Беглика“, “Сосковчето“, “Шабаница“, “Дупката“, “Парангалица“, “Бистришко бранище“, “Мантарица“, “Ибър“, “Централен рилски резерват“, “Чупрене“, “Ускето“, “Горната кория“, “Уручник“ и др., защитени местности “Баташки снежник“, “Арап чал“, “Чаирите“ и др., защитени зони от Европейската екологична мрежа Натура 2000. Част от смърчовите гори (основно попадащите в защитени територии) са проучени във флористично, синтаксономично и фаунистично отношение. В част от смърчовите гори се прилагат изборни лесовъдски системи за управление и стопанисване. Някои смърчови гори попадат в международно сертифицирани горскостопански единици.

Необходими мерки за възстановяване и опазване. Разработване на горско-типологична схема с оглед на по-ефективно и природосъобразно стопанисване. Картиране и мониторинг и подобряване охраната на горите.

Литература. Димитров 2003; Пенев и др. 1969; Roussakova & Dimitrov 2005.

Автори. Веска Русакова, Мариус Димитров


Гори от смърч (Picea abies) (карта на разпространението)