11E1

E. Тревни съобщества и съобщества от мъхове и лишеи

Ксеротермни ливади и пасища от садина (Chrysopogon gryllus), белизма (Bothriochloa ischaemum) и валезийска власатка (Festuca valesiaca)

Връзки с класификации на местообитанията. EUNIS: E1.222 Moesio-Carpathian steppes, E1.4344 Helleno-Balkanic andropogonid grass steppes; PAL. CLASS.: 34.3161 Moesio-Carpathian steppes, 34.6344 Helleno-Balkanic andropogonid grass steppes; HD 92/43: 6210 Semi-natural dry grasslands and scrubland facies on calcareous substrates (Festuco-Brometalia) (*important orchid sites); Бондев (1991): 129 Ксеротермни тревни формации с преобладаване на белизма (Dichantieta ischaemi), луковична ливадина (Poaeta bulbosae, Poaeta concinnae), садина (Chrysopogoneta grylli) и ефемери (Ephemereta).

Природозащитен статут. ЗБР, БК, ДХ.

Категория. Потенциално застрашено [NT - A1, 2 C1 D1 E2 F1 G1 H2 I L2].

Обща характеристика. Това, което обединява тази група местообитания с широко разпространение на територията на страната, включваща фитоценози, формирани в условията на различни климатични и почвени типове, е ксеротермният характер на доминиращите тревни, предимно житни видове. Почвообразуващите скали в много участъци са алкални (варовици, мергели и др.), но киселите също не са изключени, а на определени места тези ценози се развиват и на силно песъчливи терени. Като цяло, почвите са предимно плитки, сухи, ерозирани и каменливи файоземи (Luvic Phaeozems), черноземни (Chernozems), лесивирани (Luvisols), плитки (литосоли, ранкери, рендзини). Заеманите терени често са с южно изложение и с различен наклон, вследствие на което подпочвени води близо до повърхността на почвата няма и нейното овлажняване зависи изцяло от валежите. Поради наклона на преобладаваща част от участъците водата се оттича бързо, като извършва и повече или по-малко активна ерозия.

Фитоценозите са доминирани главно от високи туфести житни треви и други многогодишни тревни видове от разред Festucetalia valesiacae. В състава им участват полухрастчета, както и храсти и единични дървета, останали от първичната горска растителност. В много участъци ценозите са отворени. Характеризирани са като континентални, субконтинентални степи и пасища, а други – като субсредиземноморски ксеротермни съобщества от многогодишни треви на варовити и песъчливи склонове. Често формират комплекси с различните типове петрофитни степи на плитки деградирали хумусно-карбонатни почви или песъчливо-глинести сипеи на склонове с южно изложение, а в най-южните части на страната – Сакар, Странджа, Струмската долина и др. – с ценозите на клас Thero-Brachypodietea, съставени от медитерански житни терофити. Фитоценозите рядко са първични, в повечето участъци са развити на мястото на унищожени или деградирали дъбови гори. Много автори ги приемат като вторични степи. Видовете растения, които участват в състава на тази ксеротермна тревна растителност, са приспособени да понасят дълго засушаване. В тяхното развитие се наблюдават два периода на покой, включително летен. Разпространението им в различни климатични условия се отразява на техния флористичен състав и структура. Определена роля играят и други фактори на средата, като надморска височина, вариране в характеристиките на почвите, включително киселинност, антропогенното натоварване и др.

В българската ботаническа литература има обособени две основни групи ценози, формирани в разглежданото местообитание: микротермни и мезотермни степи. В групата на микротермните степи, едификаторни са микротермните видове с тесни листа. Основният им ареал е в зоната на мезофилните дъбови и букови гори. Отличават се два периода на полупокой – летен и зимен. Едификаторна роля играят главно видовете: Bromus riparius, Festuca dalmatica, F. valesiaca, Poa angustifolia, Sesleria latifolia. Голяма част от тях, доколкото се развиват в условията на по-хумиден климат, спадат към ксеро-мезофилните ливадни степи от ниските планини и предпланини.

Във вторичните мезотермни степи, разглеждани като субмедитерански, доминиращите видове са късокоренищно-туфести мезофитни житни треви, които имат южен произход. Техните листа са относително широки. Разпространението им е свързано с ксеротермния дъбов пояс. В сезонната им ритмика се очертава лека депресия през втората половина на лятото и пълен покой през зимата. Основни едификатори в тази група ценози са Chrysopogon gryllus (садина), Bothriochloa ischaemum (= Dichanthium ischaemum) (белизма), Cynodon dactylon (троскот). По-типични са първите два вида, тъй като троскотът се отличава с голяма екологична пластичност, особено към овлажнението на почвите, като се развива и в мезофилни ценози. Черната садина (Chrysopogon gryllus) е една от най-широко разпространените и пластични житни треви в България, която участва във формирането на най-различни ценози. В разглежданото местообитание се включват вторичните ценози на садина по ерозиралите терени на южната част на Дунавската равнина, в Лудогорието, Източна Стара планина, Тунджанската равнина, Тракийската низина, Източни Родопи, долините на Струма и Места, Сакар, Странджа, Дервентските възвишения. Навсякъде достигат максимално до 1000–1200 m надм. вис. В състава им участват Bothriochloa ischaemum(= Dichanthium ischaemum), Dorycnium herbaceum, Euphorbia nicaeensis, Festuca valesiaca, Filipendula vulgaris, Medicago falcata, Petrorhagia prolifera, Plantago lanceolata, Potentilla recta agg., Salvia nemorosa, Taraxacum bessarabicum, Teucrium chamaedrys, T. polium, Thymus callieri subsp. urumovii, T. pannonicus. В Южна България се появяват и много средиземноморски видове, вкл. и терофити: Aphanes arvensis, Euphorbia myrsinites, E. аpios, Galium parisiense, Linaria peli sseriana, Lotus aegaeus, Medicago disciformis, M. orbicularis, M. rigidula, Moenchia graeca, Neatostema apulum, Onobrychis caput-galli, Parentucellia latifolia, Trifolium cherleri, T. hirtum, T. incarnatum, T. strictum. Характерно е участието на дървета и храсти, като Crataegus monogyna, Paliurus spina-christi, Prunus spinosa, а в Южна България (Източни Родопи и Струмската долина) и Jasminum fruticans, Juniperus oxycedrus. Белизмата - Bothriochloa ischaemum(= Dichanthium ischaemum), е много пластичен апофит (естествен елемент в диворастящата флора, но с вторично значително разширено присъствие) с първично разпространение по скалистите и топли терени в цяла България. Неговите ценози от асоциация Bothriochloetum (Andropogonetum) ischaemii се срещат в цяла България до 1000 m надм. вис. Най-големи площи покриват в Дунавската равнина, Предбалкана, Среднотунджанската низина, Източните Родопи, Южен Пирин, ниските планини в Западна България. Оптимумът на тяхното развитие е свързан с равнинно-хълмистите части на страната. Ценозите принадлежат към най-ксерофитните елементи в растителността на страната. Екотопите им са склонове с различен наклон и предимно с южно изложение. Скалната основа е различна, но по-често карбонатна. Почвите са черноземи, файоземи, лесивирани, рендзини, най-често маломощни и ерозирани, бедни с много ниско овлажнение. В южните райони на България в състава им участват средиземноморски видове, подобни на тези в съобществата на садината. Ценозите са изцяло производни и са един от крайните етапи в деградация на растителността под влияние на антропогенния фактор и ерозията. Те произхождат основно от ценозите на Chrysopogon gryllus при напредване на ерозията и изтощаването на почвата, най-често вследствие на пашата и отъпкването от селскостопанските животни. Заради това и общо явление е, че близо до селищата черната садина на повечето места е заменена от белизма. Тревостоят по-често е разреден и неговите почвозащитни и водорегулиращи качества са ограничени. Освен монодоминантните, се срещат и голям брой полидоминантни фитоценози. Широко разпространени са тези с участието на Chrysopogon gryllus, Cleistogenes serotina, Cynodon dactylon, Festuca valesiaca, F. dalmatica, F. rupicola, Poa angustifolia, P. bulbosa. Някои фитоценози са с по-ограничено, дори локално разпространение. В определени райони значителна роля в ценозите изпълняват Fumana procumbens, Helianthemum salicifolium, Satureja montana, Stipa capillata, Thymus longedentatus,Trachynia distachya(= Brachypodium distachyon), Trifolium spp. и др. Флористичният състав на съобществата на белизмата е изключително разнообразен. Доколкото най-често те са производни на садиновите, запазват част от флористичния състава на тези ценози и той зависи от географското им разпространение. По-често се срещат Aegilops cylindrica, A. geniculata, A. triuncialis, Ajuga chia, Arenaria serpyllifolia, Asperula cynanchica, Astragalus onobrichys, A. spruneri, A. monspessulanus, Bombycilaena erecta, Convolvulus cantabrica, Crepis sancta, Eryngium campestre, Euphorbia myrsinites, E. cyparissias, E. apios, Leontodon crispus, Lotus aegaeus, Medicago minima, Ononis arvensis, Petrorhagia prolifera, P. velutina, Plantago lanceolata, P.subulata, Polygala major, P. monspeliaca, Potentilla recta agg., Pterocephalus papposus, Salvia viridis, Sanguisorba minor, Scabiosa micrantha, S. ochroleuca, S. sicula, Sideritis montana, Trifolium scabrum, T. angustifolium, T. arvense, T. setiferum, Valerianella discoidea, V. dentata и др. Поради влиянието на пашата, най-често рудерализацията и деградацията се изразяват в увеличаването на участието на множество бодливи, отровни и неядливи от домашните животни видове, като Cichorium intybus, Berteroa incana, Carduus nutans, Centaurea diffusa, Cephalaria transsilvanica, Chondrilla juncea, Convolvulus arvensis, Conyza canadensis, Crepis setosa, Cynodon dactylon, Daucus carota, Euphorbia cyparissias, Picris hieracioides, Torilis arvensis, Trifolium arvense, Xeranthemum annuum.Валезийската власатка (Festuca valesiaca) много често участва във втория етаж на съобществата на садината. На места (особено на каменисти терени) тя може да се превърне в едификатор, най-често вследствие на пашата. Нейните ценози са разпространени в цялата страна до 1200–1300 m надм. вис., т. е. до пояса на буковите гори. Най-широко е участието им в растителната покривка на Дунавската равнина, Предбалкана, Среднотунджанската низина, Източните Родопи, в планините на Западна България. Принадлежат към ксерофитния екологичен тип. Заеманите екотопи са разлати понижения, заравнени терени, полегати склонове, платовидни повишения. Скалната основа е разнообразна, но най-богати на видове са ценозите върху варовици. Почвите са черноземи, файоземи, лесивирани, по-рядко рендзини, добре развити, но с уплътнена повърхност вследствие отъпкването от селскостопанските животни при паша. Овлажнението е ниско, особено през втората половина на лятото. В ниските планини на Западна България има ценози на Festuca valesiaca с по-изразена мезофилност (с много Filipendula vulgaris, Agrostis capillaris и др.), които могат да бъдат отнесени към “Ливадни степи” и по-ксерофилни, в които се срещат и понтийско-степни елементи- Adonis vernalis, Iris reichenbachii, Paeonia tenuifolia, Salvia argentea, S. nutans, S. pratensis.Почти всички ценози са вторични по произход. По своя характер ксеротермните тревни ценози заемат преходно място между ливадната и пасищната растителност. Съотношението между участието на мезофилните и ксерофилните видове зависи от продължителността и степента на пасищното натоварване. Интензивната паша отстранява типичните ливадни видове, голяма част от които са мезофити (Alopecurus pratensis, Anthericum ramosum, Brachypodium pinnatum, Briza media, Bromus commutatus, B. mollis, B. racemosus, Carum carvi, Coronilla varia, Elymus repens, Festuca nigrescens, Linum austriacum, Lolium perenne, Lotus corniculatus, Moenchia mantica, Ornithogalum sphaerocarpum, Poa pratensis, P. sylvicola, P. trivialis, Stellaria graminea, Trifolium campestre, T. montanum, T. ochroleucon, T. pratense,видове от Orchidaceae и др.). По-устойчивите на паша мезофилни видове съставят немалка част от флористичния състав на пасищните ценози: Berteroa incana, Bromus inermis, B. mollis, B. tectorum, Colchicum autumnale, Dactylis glomerata, Elymus repens, Filipendula vulgaris, Lolium perenne, Luzula campestris, Ranunculus acris (от съюз Mesobromion) и др. Вековният пасищен режим е създал чрез естествен подбор специфична растителност, съставена от видове, способни да издържат механично повреждане и да се развиват върху отъпкана, уплътнена и лошо аерирана почва, често богата на азотни и други соли, внасяни в почвата с животинския тор – Alyssum alyssoides, A. minutum, Bromus tectorum, Bothriochloa ischaemum(= Dichanthium ischaemum), Cynodon dactylon Hordeum murinum, Petrorhagia prolifera, Poa annua, P. bulbosa и др. Някои видове са така приспособени към условията на средата, че разселването им става отчасти от селскостопанските животни (Matricaria trichophylla, Plantago lanceolata, Rumex acetosella, Trifolium repens и др.). Заедно с тези видове под влияние на човешката дейност са навлезли и полурудерални и типични рудерални видове, например Chenopodium botrys. Така пасищните ценози заемат позициите и на преход между ливадната и рудералната растителност.

Ксерофилната тревна растителност в Европа (в т. ч. българската) се отнася към клас Festuco-Brometea. Тя обединява сухи до полусухи тревни и храстови степни съобщества, континентални или субконтинентални (евросибирски) съобщества (Festucetalia valesiacae), както и фитоценози от океанския или средиземноморския региони. В зависимост от произхода им, последните се поделят на първични – съюз Xerobromion (с основни видове: Bromus erectus, Euphorbia seguerana, H ippocrepis comosa, Silene otites и други от Festucetalia valesiacae), и вторични – съюз Mesobromion (всичките принадлежат към разред Brometalia erecti). У нас те са широко разпространени и се отличават с богатството си на орхидеи, които се развиват в условията на по-хумиден климат.

Характеризиращи таксони.

Разпространение в България. Местообитанието е разпространено широко в цялата страна до 1200–1300 m надм. вис. с изключение на льосовите възвишения край р. Дунав, предпланините на Западна България и Предбалкана и Южна Добруджа. Среща се по-често в районите с изразено средиземноморско климатично влияние в южните части на страната.

Консервационно значение. Туфестите житни с плътен чим имат отлични почвозащитни,противоерозийни и водорегулиращи функции. Техните фитоценози са сред основните в страната пасища и ливади, добър източник на фураж, на билкии гъби. Доминираща част от ценозите са силно нарушени поради прекомерна експлоатация. Много от редките, застрашени или защитени тревни ксерофитни видове се развиват в състава на степната растителност. В местообитанието се срещат и консервационно значими видове гъби: Amanita vittadinii, Endoptychum agaricoides, Entoloma incanum, Gastrosporium simplex, Hygrocybe calyptriformis, H. ceracea, H. punicea, Lepista luscina, Pisolithus arhizos, Polyporus rhizophillus.

Отрицателно действащи фактори. Разораване за обработваеми земи, застрояване при разширяване на селища, промишлени, селскостопански и комуникационни съоръжения, прекомерна паша, която ги ксерофитизира, рудерализира и силно променя тяхната структура и екологични особености. Негативно влияят и общата ксерофитизация на климата, наторяване на съседните обработваеми земи, кариери и изкопни работи, изхвърляне на отпадъци (промишлени и битови), инвазия на чужди видове, обрастването с дървесна и храстова растителност.

Взети мерки за опазване. Местообитанието е включено в Приложение № 1 на ЗБР и е приоритетно за опазване, когато е важно местообитание на орхидеи. Някои от най-представителните находища попадат в защитени зони в Европейската екологична мрежа НАТУРА 2000.

Необходими мерки за възстановяване и опазване. Мониторинг на състоянието на пасищата, обявяване на най-представителните от тях за защитени територии, правилно управление чрез регулиране на пашата, ограничаване на промяната на предназначението на земята с цел застрояване и добив на полезни изкопаеми.

Литература. Ганчев и др. 1964; Цонев 2002.

Автори. Росен Цонев, Веска Русакова


Ксеротермни ливади и пасища от садина (Chrysopogon gryllus), белизма (Bothriochloa ischaemum) и валезийска власатка (Festuca valesiaca) (карта на разпространението)