05G1
G. Гори
Смесени низинни и крайречни гори и лонгози
Връзки с класификации на местообитанията. EUNIS: G1.2232 Helleno-Balkanic ash-oak-alder forests; PAL. CLASS.: 44.4322 Coastal Bulgarian longos forests, 44.4323 Central Balkan ash-oak-alder forests; HD 92/43: 91F0 Riparian mixed forests of Quercus robur, Ulmus laevis and Ulmus minor, Fraxinus excelsior or Fraxinus angustifolia, along the great rivers (Ulmenion minoris); Бондев (1991): 140 Гори от дръжкоцветен дъб (Querceta pedunculiflorae) и летен дъб (Querceta roboris), на места примесени с полски клен (Acer campestre), 142 Гори от полски бряст (Ulmeta minoris) и полски ясен (Fraxineta oxycarpae).
Природозащитен статут. ЗБР, БК, ДХ.
Категория. Критично застрашено [CR – A1, 2 B1 C2 D3 E3 F3 G3 H2 I J L2].
Обща характеристика. Смесените низинни и крайречни гори и лонгози са част от интразоналната растителност, разпространена в долините на редица реки в България. Характерни особености са периодичните заливания, а в някои случаи и високата въздушна влажност. Почвата може да бъде добре изсушена между наводняванията или да остане мокра. В зависимост от водния режим, доминиращите дървесни видове са различни, но най-често принадлежат към родовете Fraxinus, Ulmus или Quercus. Тревният етаж е добре развит, с разнообразен видов състав, формирал се под влияние на зоналната растителност. Смесените низинни и котловинни крайречни гори и лонгози се отнасят към клас Populetea albae разреди Fraxinetalia и Populetalia, и съюзи Alno-Quercion roboris и Alnion incanae. Различават се три основни подтипа.
1. Лонгозни гори (асоциация Smilaco excelsae-Fraxinetum oxycarpae). Характерният облик на тези гори е свързан с участието на редица растения с дълги увивни стъбла (лиани). Възникването им е свързано със специфични климатични, хидрологични, исторически и флорогеографски условия. Лонгозните гори са млади по произход и са се формирали върху кватернерни наслаги и богати, влажни и дълбоки наносни (Fluvisols) и блатни почви (Gleysols). Възникнали са в края на ледниковия период (началото на холоцен), когато започва бързо повишение на температурите и влажността. Специфични са за условията на преходно-континентален и средиземноморски климат с мека и влажна зима. Това определя и наличието на някои вечнозелени и топлолюбиви видове в състава им, което ги различава от останалите крайречни гори в България. Поради тази причина те са разпространени основно в близост до Черно море, в долините на реките Велека, Ропотамо, Камчия, Батова, където най-силно се чувства неговото смекчаващо климатично влияние. Срещат се локално в Тунджанската равнина и Горнотракийската низина. При пролетните разливания на реките се формира различен по дълбочина воден слой, който след около 1–1,5 месеца постепенно се оттича в реката и през лятото хидрологичното им подхранване се осъществява основно от високите подпочвени води.
В дървесния етаж влизат Acer campestre, Alnus glutinosa, Fraxinus oxycarpa, F. pallisiae, Populus alba, P. nigra, Quercus robur, Salix alba, Ulmus laevis, U. minor. Обликът на храстовия етаж се дава от Acer tataricum, Cornus sanguinea, Crataegus monogyna, Euonymus europaeus, Ligustrum vulgare и Prunus padus. Характерно за тези гори е участието на увивни растения с вдървенели и тревисти стъбла – Calystegia sepium, Clematis vitalba, Hedera helix, Humulus lupulus, Periploca graeca, Smilax excelsa, Tamus communis и Vitis sylvestris. Те правят лонгозите на места непроходими и им придават вид на влажни тропически гори. Тревната покривка е с непостоянен състав, зависещ от локални особености и динамични процеси. Задържането на много влага в почвата през голяма част от годината и силното засенчване, ограничават развитието на тревната покривка, в която участват и редица рудерали. Доминанти най-често са Brachypodium sylvaticum, Galium aparine, Geum urbanum, Poa sylvicola и др. Специфични видове в пролетния ефемероиден синузий са Dactylis glomerata subsp. lobata, Fritillaria pontica, Leucojum aestivum,Primula vulgaris subsp. sibthorpii, Scilla bithynica. В участъците с по-продължително заливане преобладават рудерални и хидрофилни видове. От рудералите по-чести са Galium aparine,Parietaria erecta (= Parietaria officinalis), Rumex sanguineus, Stellaria media, Urtica dioica. Там където водата се задържа по-продължително се формират групировки с преобладаване на хигрофити и хигромезофити – Elymus repens, Iris pseudacorus, Lythrum salicaria, Mentha spp., Physalis alkekengi, Poa sylvicola, Potentilla reptans, Ranunculus repens, Symphytum officinalе и др.
2. Влажни низинни дъбови гори (асоциация Scutellario altissimae-Quercetum roboris). Многоетажни гори, доминирани от летен дъб (Quercus robur) или дръжкоцветен дъб (Quercus pedunculiflora) и участие на увивни растения, но по-малко в сравнение с лонгозните гори. В тревния етаж видовото разнообразие е сравнително малко, добре развит е пролетният ефемероиден синузий. В недалечното минало са били широко разпространени навсякъде на подходящи места в Дунавската равнина и Лудогорието. Местното население ги нарича „ормани” или „елии”. През последните 50 години масово са превърнати в обработваеми площи. На местата, където в миналото са се срещали тези гори има запазени само групи или единични вековни дървета.
Надморската височина варира от 40 до 80 m, теренът е равен. Почвите са от типа наносни (Fluvisols) добре обезпечени с влага, чакълести до песъчливи, плитки, но с добре развит хумусен хоризонт. В миналото, преди да се направят диги край реките са били заливани при пролетното пълноводие (април – май). Прекъсването на връзката с реката е довело до нарушаване на хидрологичния режим, намаляване на склопа и навлизане на много рудерални елементи.
Първият дървесен етаж е формиран от Fraxinus oxycarpa, Pyrus pyraster и Quercus robur. Индивидите на летния дъб често са отдалечени един от друг, но по височина доминират над останалите дървета. Брястът (Ulmus minor), мекишът (Acer tataricum) и полският клен (Acer campestre) формират по-нисък втори дървесен етаж. Храстовият етаж е формиран от Crataegus monogyna, Cornus mas, Corylus avellana, Ligustrum vulgare. В приземния етаж най-чести, но с променливо обилие са: Anemone ranunculoides, Arum maculatum, Brachypodium sylvaticum, Buglossoides purpurocaerulea, Corydalis bulbosa, Dactylis glomerata, Gagea minima, Galium aparine, Geum urbanum, Isopyrum thalictroides, Physalis alkekengi, Polygonatum latifolium, Pulmonaria officinalis, Rubus caesius, Scilla bifolia, Scutellaria altissima и Viola odorata. Срещат се и някои сенкоиздръжливи антропофити като Aristolochia clematitis, Calystegia sylvatica, Heracleum sibiricum, Physalis alkekengi, Smyrnium perfoliatum, Urtica dioica. Често граничат с крайречните гори на върби и тополи, но заемат по-сухи места от тях.
3. Тракийски гори от Quercus pedunculiflora.Тракийските гори от Quercus pedunculiflora са най-сухия подтип на низинните крайречни гори. В повечето случаи са стари гори със сравнително малка площ и са заобиколени от селскостопански територии. В миналото са заемали големи площи в долините на реките Марица и Тунджа и техните притоци, котловините на Южна България и подобно на влажните низинни дъбови гори са известни също като „ормани”, „елии” и др. Днес са оцелели единични горски масиви, повечето като „защитени кории” с единични или групи от вековни дървета в Тракийската равнина и Тунджанската низина – Айтоска кория, Юлевска кория (Казанлъшко), кориите в Сливенско и Новозагорско, гората „Чекерица” край Пловдив, корията при с. Навъсен и др. Тракийските гори от Quercus pedunculiflora се срещат на влажни и свежи, богати почви, предимно наносни (Fluvisols), по-рядко на смолници (Vertisols) и черноземи (Chernozems). Терените са равни и с плитки подпочвени води. Първоначалната структура на тези гори е включвала два дървесни етажа, храстов и тревен етаж, но повечето са деградирали. В дървесния етаж преобладават Quercus pedunculiflora и Q. robur. Често се срещат и Acer campestre, Pyrus pyraster, Ulmus minor, на по-влажните места и Fraxinus oxycarpa, а на по-сухите единично участие имат Quercus cerris, Tilia spp. и дори Carpinus orientalis. Понякога има втори дървесен етаж, формиран от Acer tataricum. В храстовия етаж преобладават Crataegus monogyna, Cornus mas, Corylus avellana, Euonymus europaeus, Ligustrum vulgare, Rosa spp., Sambucus nigra, а на по-влажните места Rubus spp. Срещат се и някои лиани като Clematis vitalba, Humulus lupulus, Vitis sylvestris, но са значително по-малко в сравнение с лонгозните гори. В тревния етаж участват много пролетни видове – Anemone ranunculoides, Ficaria verna (= Ranunculus ficaria), Polygonatum spp., Ranunculus constantinopolitanus, Scilla bifolia, Viola odorata. По-късно се развиват видове като Arum elongatum, Buglossoides purpurocaerulea, Gali um aparine, Geum urbanum, Scutellaria altissima, Smyrnium perfoliatum, Urtica dioica и др.
Характеризиращи таксони.
- Висши растения: 1. Alnus glutinosa, Arum orientale, Brachypodium sylvaticum, Cucubalus baccifer, Fraxinus oxycarpa, F. pallisiae, Fritillaria pontica, Galium aparine, Geum urbanum, Hedera helix, Humulus lupulus, Leucojum aestivum, Lysimachiа nummularia, L. punctata, Nectaroscordum siculum (= Allium siculum), Parietaria erecta, Periploca graeca, Poa sylvicola, Populus alba, P. nigra, Prunus padus, Quercus robur, Rumex sanguineus, Scilla bithynica, Smilax excelsa, Solanum dulcamara, Stellaria media, Tamus communis, Ulmus laevis, U. minor, Urtica dioica, Vitis sylvestris; 2. Acer tataricum, Anemone ranunculoides, Buglossoides purpurocaerulea, Ficaria verna (= Ranunculus ficaria), Fraxinus oxycarpa, Geum urbanum, Polygonatum spp., Quercus cerris, Q. pedunculiflora, Q. robur, Ranunculus constantinopolitanus, Scilla bifolia, Scutellaria altissima, Smyrnium perfoliatum, Tilia spp., Ulmus minor, Urtica dioica, Viola odorata; 3. Acer campestre, A. tataricum, Alliaria petiolata, Arum elongatum, Buglossoides purpurocaerulea, Cornus sanguinea, Dactylis glomerata, Galium aparine, Geum urbanum, Ligustrum vulgare, Quercus cerris, Q. pedunculiflora, Ulmus minor.
- Гъби: Макромицети – Agrocybe cylindracea, Auricularia mesenterica, Calycina alniella, Clathrus ruber, Coprinus disseminatus, Coriolopsis trogii, Cyathus striatus, Exida glandulosa, Flammulina velutipes, Ganoderma lipsiense, Hebeloma pumilum, Helvella elastica, Hypsizygus ulmarius, Inonotus dryadeus, Lachnum virgineum, Lacrymaria lacrymabunda, Lactarius controversus, Laetiporus sulphureus, Lenzites warnieri, Morchella esculenta, Omphalina discorosea, Oxyporus populinus, Phellinus igniarius, Pholiota aurivella, P. populnea, Pleurotus cornucopiae, P. ostreatus, Polyporus squamosus, Psathyrella candolleana, Tricholoma populinum, Volvariella bombycina; Микромицети – Erysiphe urticae (по Urtica dioica), Gnomonia ditopa, Phyllactinia guttata, Plagiostoma alneum, Septoria alni (по Alnus glutinosa), Melampsora allii-populina, Septoria populi (по Populus nigra), M. populnea (по P. alba и P. nigra), Microsphaera alphitoides (по Quercus robur), Plasmopara viticola (по Vitis sylvestris), Podosphaera aphanis (по Geum urbanum), Pseudoperonospora humili, Sphaerotheca macularis (по Humulus lupulus), Uncinula clandestina (по Ulmus minor), Uromyces rumicis (по Rumex sanguineus), Ustilago vaillantii (по Scilla bithynica).
- Животни: Гръбначни – Picus canus, Ciconia nigra, Milvus migrans, Buteo buteo, Pernis apivorus, Ficedula semitorquata.
Разпространение в България. Дунавската равнина и Лудогорието, по долните течения на по-големите реки в Източна България – Камчия, Батова, Ропотамо, Дяволска, Велека и Резовска. По-ограничено в средното течение на Тунджа и Марица.
Консервационно значение. Смесените низинни и крайречни гори и лонгози имат фрагментарно разпространение и заемат само около 5000 ha. В тях растат над 20 вида висши растения с природозащитно значение. Най-често срещани са Fritillaria pontica, F. stribrnyi, Galium bulgaricum, Pastinaca umbrosa, Primula vulgaris subsp. sibthorpii,Scilla bithynica, Sison amomum. Срещат се и консервационно значими видове гъби: Agaricus bohusii, Clathrus ruber, Hymenogaster verrucosus, Lenzites warnieri, Phellinus pilatii, Ptychoverpa bochemica.
Отрицателно действащи фактори. Унищожаване и създаване на обработваеми площи и интензивни горски култури на хибридни тополи. Нерегламентирани сечи, прочистване на речните корита от дървесна растителност и масово навлизане на инвазивни видове. Хидромелиоративните мероприятия – андигиране, пресушаване, коригиране на речните течения, водят до промяна на водния режим и влошаване на условията на алувиалните гори. Естествен риск са ерозионните процеси на р. Дунав, постоянната промяна на бреговата ивица и разрушаването и създаването на нови острови. Климатичните промени водят до редуване на стихийни наводнения и засушавания, които също са заплаха за върбово-тополовите гори. Ресурсите на лечебното растение – блатно кокиче (Leucojum aestivum) са подложени на свръх експлоатация и са силно намалели. Застрояването, изграждането на комуникационни връзки и честите посещения с най-разнообразни цели са също от най-важните и актуални заплахи за местообитанието.
Взети мерки за опазване. Местообитанието е включено в Приложение № 1 на ЗБР. Високата природозащитна стойност на смесените низинни и котловинни крайречни гори и лонгози е определила включването им в редица защитени територии от различни категории: резервати „Камчия”, „Ропотамо”, „Горна Топчия”; поддържани резервати „Долна Топчия”, „Балтата”, „Балабана”; природни паркове „Странджа”, „Златни пясъци”; защитени местности „Устие на Велека”, „Силистар”, „Ормана”, „Калината” и др., и защитени зони от Европейската екологична мрежа Натура 2000.
Необходими мерки за възстановяване и опазване. Забрана на сечите, забрана на „прочистване” на речните течения от естествени крайречни гори и забрана на пашата. Възстановяване на унищожени заливни гори. Картиране и мониторинг на най-запазените и уязвими местообитания и подобряване на охраната на горите.
Литература. Ганчев 1965; Кочев 1976; Пенев 1981; Пенев и др. 1969; Радков, Минков 1963; Стефанов 1924; Стоянов 1928; Цанов 1992; Pavlov & Dimitrov 2002; Rousakova & Tzonev 2003; Soo 1957.
Автори. Мариус Димитров, Росен Цонев
