Ключов подход в съвременната концепция за съхраняване на природната среда и опазването на дивите растителни и животински видове е защитата на природните местообитания.
Природните местообитания са обособени структурни единици на биосферата и важен елемент от биологичното разнообразие. Имат приоритетно място в основни природозащитни документи в световен и европейски мащаб: Конвенция за биологичното разнообразие (1992), Паневропейска стратегия за опазване на биологичното и ландшафтно разнообразие (1996), Директива 92/43 на Съвета на Европейската икономическа общност за запазване на природните местообитания и на дивата флора и фауна (1992), Конвенция за опазване на дивата европейска флора и фауна и природни местообитания (Бернска конвенция) и Резолюция № 4 към същата конвенция (1996).
В Том 3 “Природни местообитания” на “Червена книга на Република България” са представени местообитания, които имат природозащитна стойност на национално и международно ниво. В Закона за биологичното разнообразие (2007) е възприето определението за “Природно местообитание” от Директива 92/43 на ЕЕС. То гласи: „Природно местообитание са естествени или близки до естествените сухоземни или акваториални области с характерни географски, абиотични и биотични особености, придаващи им специфичен облик”. За разлика от него, “Местообитание на вид” се означава като „район, определен от специфични абиотични и биотични фактори, в който този вид се намира постоянно или временно в някой от стадиите на своя жизнен цикъл”. Според Мешинев, Апостолова (2005) достатъчна популярност е придобил и терминът „природен хабитат” и може да се използва равностойно с термина „природно местообитание”.
Опитите за класификация на местообитанията имат дълга история. Първият списък на Европейските местообитания е подготвен през периода 1985 - 1990 г. по Проект CORINE Biotopes. Той завършва с първата сравнително пълна класификация на хабитатите на територията на Европейския съюз (Moss et al. 1991). За изготвянето му са използвани предимно работите на водещи фитоценолози и фитогеографи, като Ellenberg (1963, 1988), Horvat et al. (1974), Gehu (1984), Ozenda (1985), Noirfalise (1987), Peinado Lorca & Rivas-Martinez, eds. (1987), Oberdorfer (1990), Rodwell (1991). Водеща роля в изработването на тази класификация има Кралският институт за природни науки на Белгия. С интеграцията на Централна и Източна Европа към ЕС възниква необходимостта класификацията на хабитатите да се разшири и обогати. Привлечени са експерти от държави извън ЕС и с тяхна помощ, и отново с водещата роля на същия институт, е изготвена Палеарктичната класификация на хабитатите (Devillers & Devillers-Terschuren 1996). Въпреки нееднократното ѝ актуализиране, със създаването на Информационната система за природата на Европейския съюз (European Nature Information System - EUNIS) се взема решение да се създаде нова класификация (Davies & Moss 1997), която използва йерархичните принципи на Палеарктичната класификация, но поправя неточностите и я допълва с необходимата информация. В класификацията на хабитатите EUNIS основно се добавят нови морски и урбанизирани местообитания и се разширяват характеристиките на съществуващи хабитати. Тази класификация осъществява препратки към класификацията CORINE Land Cover (http://www.eea.europa.eu/publications/COR0-landcover) и към фитосоциологичните съюзи в европейската растителност (Rodwell et al. 2002). В базата данни EUNIS (http://eunis.eea.eu.int) са посочени и връзките с другите хабитатни класификации, вкл. и с тази по Директива 92/43, разработваща местообитанията (с четирицифрени кодове), за които се създава Европейската екологична мрежа от защитени зони - НАТУРА 2000.
Класификацията на местообитанията на EUNIS е най-пълната общоевропейска система за подобряване на стандартизирано описване и събиране на данни от цяла Европа чрез използването на критерии и ключове за определяне на местообитания. Тя включва всички местообитания - от природни до създадени от човека, от сухоземни до сладководни и морски. Според определението на EUNIS, като „тип хабитат” (респ. “природно местообитание”) се определят „растителни и животински съобщества като характеризиращи живата среда елементи, функциониращи съвместно с абиотичните фактори на средата в специфично равновесие”. Всички фактори, включени в определението, са поставени в описателната част на хабитатната класификация. Обхватът на класификацията на EUNIS e ограничен до ниво 3 в тази йерархична система (до ниво 4 за Морските хабитатни типове). Базата данни на EUNIS се поддържа и актуализира от European Topic Centre for Nature Protection Biodiversity (ETC/NPB) в Париж, European Environment Agency (EEA) и European Environmental Information Observation Network (EIONET). Последната голяма ревизия на класификацията на EUNIS е на Davies et al. (2004).
При разработване на статиите за местообитанията в настоящия том като основна класификация е използвана именно класификацията на EUNIS. Поради необходимостта хабитатното разнообразие на страната да се отрази по-точно и да се популяризира, авторите на статии имат известно право да тълкуват и изменят наименованията на местообитанията, да разработват подтипове и типове, които не присъстват в класификацията на EUNIS, но са били установени на територията на страната. Необходимостта от известна „гъвкавост” при характеризирането и наименуването на местообитанията произтича от някои обективни предпоставки. Най-основната е отсъствието на цялостна класификация на растителността на страната по сигматичната школа на Браун-Бланке (Braun-Blanquet 1964), която е използвана за основа на значителна част от хабитатните единици във всички класификации, включително и в тази на EUNIS.
Разработени са по аналогия и въз основа на критериите на IUCN с отчитане на спецификите на природните местообитания като елемент на биоразнообразието. Използвани са и методологичните указания за изграждане на мрежата от защитени зони НАТУРА 2000, както и някои актуални научни и научно-приложни разработки, реализирани при подобни проекти в други европейски страни - Сърбия (Lakušic ed. 2005), Румъния (Donita et al. 2005; Gafta & Mountford,. coord. 2008), Чехия (Chytrý et al. , eds. 2001), Италия (Petrella et al., eds. 2005; Poldini et al. 2006), Австрия (Essl et al. 2002; Taxler et al. 2005), Словакия (Stanova, Valachovic, eds. 2002) и др.
Оценката на степента на застрашеност на всяко местообитание е извършена въз основа на най-доброто експертно мнение, формирано по определени, приети за целта критерии.При това е взето предвидотсъствието на стандартна система за оценка на местообитания, каквато например съществува за видовете (IUCN), сравнително ограниченият чужд опит и не на последно място - ниското ниво на проучване на растителността на България по отношение на синтаксономичното разнообразие по школата на Браун-Бланке, която стои в основата на всички досегашни класификации на местообитанията в Европа. Като много съществен недостатък е отчетено и отсъствието на комплексно и завършено картиране на местообитанията или на растителните синтаксони на територията на страната. Тези причини не позволяват да се използват количествени критерии за заемана площ, процент на фрагментация и др. Основни са качествените критерии, в които се включват не само данни за разпространението на местообитанието в страната, но и неговата консервационна значимост на национално и наднационално ниво. Като местообитания с природозащитно значение на първо място са определени такива, които са с Европейско природозащитно значение, респ. са включени в Приложение I на Директива 92/43/ЕЕС, в Бернската конвенция и др. Втората група са местообитания с национално значение - детерминирани от фитоценози, които са доминирани или със значително участие на български, балкански ендемити и реликти; с периферни ареали в България (като гори на пърнар, храсталаци на грипа и др.); редки геоложки феномени (серпентинитни скали и тяхната флора и фауна); водоеми с рядко срещани в страната абиотични характеристики и др. Важни са и такива местообитания, чието разпространение в България е претърпяло драстични негативни промени в следствие на антропогенната дейност - сечи, разораване, пресушаване, изкореняване и др. Такива са степите и ливадите, равнинните гори, блатата и мочурищата, речните и крайречни екосистеми др.
За определяне на застрашеността и съответната категория при всеки тип природно местообитание са възприети десет критерия с различен брой варианти при всеки от тях. Комбинацията от различните варианти при всеки критерий е отразена във формула, съпътстваща определената категория.
А. Консервационна значимост
B. Географско (общо) разпространение
C. Разпространение в България
Разпространение в България, съгласно геоботаническото райониране на Бондев (2002):
D. Заемана площ
Приблизителната площ, която местообитанието заема в България може да бъде оценена като:
Оценката на площта е направена чрез сравнение с размерите на основните хабитатни единици по кодовете на CORINE Land Cover.
Е. Фрагментация
Местообитанието е фрагментирано, като се отчита дали тази фрагментация е естествено обусловена или се дължи на негативно влияние на човешката дейност през последните 100 години. Тази фрагментация може да бъде оценена като:
F. Промяна в заеманата площ и фрагментацията
Наблюдават се негативни изменения в площта и степента на фрагментация на местообитанието през последните 100 години, като тези изменения могат да бъдат приблизително оценени, като:
G. Промяна в структурата
Наблюдава се промяна на качествената структура (видов състав, екологични параметри) на местообитанието в последните 100 години, като тази промяна може да бъде:
H. Възстановимост
Възможностите за естествено възстановяване на местообитанията, ако са нарушени, могат да бъдат характеризирани като:
I. Роля за опазване на консервационно значими видове растения
Наличие на консервационно значими видове, характеризиращи местообитанието, вкл. доминанти, едификатори, които са включени в приложения и списъци на IUCN, CITES, Бернска конвенция, Директива 92/43, Закон за биологичното разнообразие (2007), Червена книга на България (Велчев, ред. 1984), Червен списък на висши (спорови и семенни) растения (Petrova & Vladimirov, еds. 2008), мъхове (Natcheva et al. 2006) и гъби (Gyosheva et al. 2006). Препоръчително е тези видове да са най-малко два, когато са от българската Червена книга, от Приложение № 3 на ЗБР, червените списъци и CITES, и е достатъчен един вид, когато е критично застрашен по оценки от Червените списъци или е включен в списъци на IUCN, приложенията на Бернска конвенция и Директива 92/43.
J. Стабилност
Местообитанието се отличава с естествена нестабилност и динамика в зависимост от различни фактори на средата: циркулиране на нивото на подпочвени и надземни води, свлачища, срутища, щормове, ветрова и водна ерозия и др.
L. Ресурсно значение
Категории на застрашеност на природни местообитания
При осъществяване на „най-добрата експертна оценка” за всеки критерий се определя категорията на застрашеност за местообитание, която съвпада с основните принципи на формулиране на категориите за видовете:
Изчезнало (EX) - когато мястото на съществуване е унищожено (отводняване, разораване, наводняване, застрояване, добив на инертни материали и др.) или когато измененията в структурата, параметрите и функциите са до такава висока степен, че той е престанал да съществува в първоначалния си вид.
Критично застрашено (CR). Формула: C3 D3 E3 F3 G3 H3 или H2 L2. Природно местообитание е критично застрашено, когато цялото може да изчезне, ако не се предприемат мерки за неговото опазване и отговаря на минимум пет от следните условия:
Застрашено (ЕN). Формула: C2 D2 E2 F2 G2 H2 или H3 L2. Природно местообитание е застрашено, когато съществува реална заплаха значителна част от него да бъде унищожено в обозримото бъдеще и отговаря минимум на пет от следните условия:
Уязвимо (VU). Природно местообитание e уязвимо, когато отсъства реална заплаха за унищожаването му, но са налице фактори, които водят до сериозна промяна в качеството му и отговаря на условията в два от посочените варианти (съчетание на групи критерии):
1 вариант - формула B1 и/или B2 C1 D2 E2 F2 G1 H1 L1:
2 вариант - формула B1 и/или B2 C1 D1 E1 F1 G2 H2 I J L3:
Забележка: Не е задължително оценката за местообитанието да отговаря на всичките тези и антитези посочени по-горе, а поне на половината от тях.
Потенциално застрашенo (NT). Формула A1 и/или A2; B1 и/или B2 I J C1 D1 E1 F1 L2,L1: Природното местообитание е потенциално застрашено, когато отсъства реална заплаха за изчезването му, но са налице фактори, които водят до промяна в характеристиките му и отговаря на следното съчетание от условия:
но в случай, че се среща в повече от 5 региона (C1), заема значителна площ (D1), фрагментацията му е незначителна (E1), промените в заеманата площ и фрагментацията са незначителни (F1) и има ресурсно значение в регионален мащаб (L2) или няма такова (L1).
Забележка: Не е задължително оценката за местообитание да отговаря на всичките тези и антитези посочени по-горе, а поне на половината от тях.
Всяка отделна статия за природно местообитание в книгата има следната структура:
Каре, в което се посочва принадлежност към следните основни групи местообитания: Морски местообитания, Крайбрежни местообитания, Вътрешни водоеми, Блата, торфища и мочурища, Тревни съобщества и съобщества на мъхове и лишеи, Храстови съобщества, Гори, Вътрешноконтинентални скални местообитания. Основните групи местообитания, съответстват на основните хабитатни типове от І ниво в йерархичната класификация по EUNIS Habitat Classification, съгласно електронното издание на класификацията (http://eunis.eea.eu.int/habitats.jsp).
Рубрики:
Име на местообитанието. Българските имена на природните местообитания са възприети чрез тълкувателен превод на английските термини в оригиналния вариант на класификацията на ЕUNIS. Използваните в имената названия на растителни съобщества като степ, гарига и фригана са възприети в смисъла на Davies et al. (2004).
Връзки с класификации на местообитанията. В тази рубрика като първи код и име (на английски език в оригинал) е записан съответстващият хабитатен тип от класификацията на EUNIS, (съкратено EUNIS), След това е посочена и връзката с кодовете и имената на отговарящите местообитания в Палеарктичната класификация на местообитанията (съкратено PAL. CLASS.) и на тези по Директива 92/43 (съкратено HD 92/43). На последно място е дадена връзката с класификационните геоботанични единици от обобщаващия труд “Растителност на България. Карта в М 1:600 000 с обяснителен текст” (Бондев 1991) или в отделни случаи, свързани с халофитна растителност, с работата на Ганчев и др. (1971), а за растителността на водоемите в България - с труда на Кочев и Йорданов (1981).
Природозащитен статут. Посочени са нормативни документи от национално и европейско естество, в които присъства разглежданото местообитание, в следния ред: Закон за биологичното разнообразие (ЗБР), Бернската конвенция (БК), Директива 92/43. (ДХ).
Категория. Посочена е категорията на застрашеност заедно със съответстващата формула, определена при оценката.
Обща характеристика. Представена е в свободен текст, в който са включени различни характеристики на местообитанието. Такива са физиономичните особености, ареалът (географската привързаност), основният тип растителност (описани синтаксони - на ниво субасоциация, асоциация и/или съюзи - по преценка на авторите), хабитатните подтипове (в случаите, когато към разглежданата единица се отнасят повече от една субединица, разграничена и характеризирана). Описани са и особеностите на релефа, почвите, вертикалните и хоризонталните специфики на растителността, основните характеризиращи местообитанието растения (едификатори, доминанти и субдоминанти, по-чести типични за местообитанието видове), динамиката (флуктуации и сукцесионни особености) на растителността.
Характеризиращи таксони. Представени са в две подрубрики: растения; животни и гъби. Когато има различни подтипове, характеризиращите таксони в някои случаи са посочени за всеки подтип отделно. Терминът „характеризиращи таксони” не е равностоен на „характерните (диагностични и/или диференциални) видове” по смисъла на сигматичната школа на Braun-Blanquet (1964) и на Кодекса на синтаксономичната номенклатура (Weber et al. 2000). Той има по-общ характер и включва както специфични и локализирани само в даденото местообитание таксони, така и други - по-широко разпространени и извън неговите граници. В този смисъл под „характеризиращи таксони” се подразбират типични видове - доминанти, константни (с висока степен на срещаемост) и диагностични за местообитанието. Наименованията на висшите спорови и семенни растения са възприети основно според Делипавлов, Чешмеджиев, ред. (2003), на мъховете са съгласно публикациите на Ganeva & Natcheva (2003) и Natcheva & Ganeva (2005), a на лишеите - на Mayrhofrer et al. (2005).
Разпространение в България. Посочени са разпространението на местообитанието в страната и пределната надморска височина, до която достига.
Консервационно значение. Разгледано е природозащитното значение на местообитанието и са посочени основанията - напр., когато е важно за опазване на редки (консервационно значими видове) растения, гъби и животни.
Отрицателно действащи фактори. Описани са основните заплахи за местообитанието, като е използвана класификацията на от формуляра за оценка и инвентаризация на защитените зони от Европейската екологична мрежа НАТУРА 2000. В зависимост от силата на действие на заплахите, някои от тях са подробно описани, а други (по-маловажни) само са отбелязани.
Взети мерки за опазване. За разработването на мерките за опазване е използвана класификацията във въпросниците на IUCN за оценка на видовете. Посочени са важни защитени територии и присъствие в защитени зони от Европейската екологична мрежа НАТУРА 2000, в които се опазва представителна площ от местообитанието на национално ниво.
Необходими мерки за възстановяване и опазване. За основа е използвана класификацията на мерките във въпросниците на IUCN. В някои статии са предложени нови защитени територии, които са важни за опазване на местообитанието на национално ниво.
Илюстрация на местообитанието. Местообитанията са илюстрирани с фотографии. Включени са една или две основни фотографии в общ план. При наличие на подтипове по възможност е представена отделна фотография за всеки от тях.
Карта. Разпространението на местообитанията е направено по UTM грид при квадрат 10х10 km. Картите са индикативни и дават обща представа за разпространението на местообитанията. Те са с различна степен на точност, съответстваща на наличната информация и данни за съответните местообитания към настоящия момент. За редица местообитания е илюстрирано актуалното разпространение, но има и такива, при които освен него са отразени и територии с вероятно присъствие. Мащабът и гридовата мрежа също определят индикативния характер на представените карти. За дейностите, изискващи по-голяма точност на картиране (ОВОС, оценки за съвместимост, планове за управление на защитени зони и територии и т.н. ) тези карти могат да имат само насочващ характер и е необходимо провеждане на допълнителни проучвания за идентифициране, локализиране и картиране на местообитанията в даден район.
За изготвянето на картите е използвана програма MapSoftV1.exe (Lubenov & Biserkov 2005). Тя е достъпна за изтегляне в Интернет на адрес http://biserkov.com/bhs/. MapSoftV1 работи с toolbox-a ArcGIS. При подготовката на картите са използвани и шейп-файлове на ГИС модели на разпространение на местообитанията, разработени в рамките на проект “Изграждане на мрежата от защитени зони НАТУРА 2000 в България”, изпълнен от Федерация на природозащитни сдружения “Зелени Балкани” през 2005-2007 г. и предоставени от ръководителя на проекта Симеон Марин.
Литература. В статиите са представени само най-важните литературни източници, които съдържат данни за местообитанието (растителност, флора и фауна) на национално ниво или подробно описание на конкретно находище на местообитанието.
Автори. Росен Цонев, Чавдар Гусев, Веска Русакова, Мариус Димитров