видео

01G1

G. Гори

Крайречни върбово-тополови гори

Връзки с класификации на местообитанията. EUNIS: G1.1112 Eastern European poplar-willow forests; PAL. CLASS.: 41.132 Eastern European poplar-willow forests; HD 92/43: 91E0 *Alluvial forests with Alnus glutinosa and Fraxinus excelsior (Alno-Padion, Alnion incanae, Salicion albae); Бондев (1991): 143 Гори от черна елша (Alneta glutinosae), върби (предимно Saliceta albae, Saliceta fragilis) и тополи (Populeta nigrae, Populeta albae) на места в съчетание с изкуствени тополови насаждения и с хигрофитни тревни формации (в Северна България).

Природозащитен статут. ЗБР, БК, ДХ.

Категория. Застрашено [EN – A1, 2 C2 D2 E2 F2 G2 H2 I J L3].

Обща характеристика. В това местообитание се включват крайречни, най-често смесени върбово-тополови, или чисти върбови или тополови гори в низините и равнините, в условията на континентален климат в Северна България. Най-голямо разнообразие имат в поречието на р. Дунав и по островите му. В долните и средни течения на големите притоци на р. Дунав – Искър, Огоста, Лом, Вит, Осъм, Янтра, Русенски Лом, са се запазили на различни места като тесни ивици, доминирани главно от бяла върба или малки петна от бели и черни тополи. Развиват се на глинесто-песъчливи, богати, най-често карбонатни алувиални (наносни) почви (Calcaric Fluvisols). Те са добре аерирани и богати на хумус, но хумификацията им периодично се прекъсва от заливанията и отлагането на нови наноси. Богати са на азот, с което се обяснява и наличието на много нитрофилни видове в състава на горската растителност. Терените се характеризират с различно по продължителност и височина на водния стълб заливане от „черешовите” води, с максимум в края на май до началото на юни. Най-продължително (4–6 месеца) се залива зоната разположена до 2 m височина от средното ниво на р. Дунав. В зоната над 5 m, където заливанията са спорадични, растителността се развива върху карбонатни черноземи (Calcic Chernozems), а в местата със задържане на вода и отлагане на наноси, главно по „затоните” (канали) на островите и блатата – на ливадно-блатни почви (Mollic Gleyisols).

Основни едификатори в най-дълго заливаната част са Salix alba и Salix х rubens – хибрид на Salix alba и Salix fragilis.Заедно с тях често се срещат Populus alba и P. nigra, и по-рядко типичната Salix fragilis. Върбите формират пионерни съобщества на освободените песъчливо-глинести коси и алувиални наноси, които постоянно се променят в зависимост от динамиката на наносите на р. Дунав. Пониците на бялата върба формират крайречни храсталаци в преходната зона между гората и новообразуваните наноси, заедно със Salix purpurea и S. triandra. Последните, постепенно с развитието на бялата върба, намаляват и на десетата година почти напълно изчезват. Заливането на тези гори продължава от 60 до 120 дни и в зависимост от неговата продължителност се развиват върбови гори без храстов и тревен етаж (в най-продължително заливаната зона например в „затоните” между островите) и такива с богат подлес (на по-издигнатите и отцедливи места). Върбите достигат височина около 8–12 m, а проективното им покритие до – 80–90%. Развиват въздушни корени, като броят и гъстотата им зависят от продължителността на заливане. На места е развит храстов етаж, в който участват Rubus caesius var. aquaticus (основен доминант), Crataegus monogyna, Cornus sanguinea, Euonymus europaeus, Ligustrum vulgare и по-рядко Frangula alnus, Viburnum opulus. На много места (особено по р. Дунав) първичната структура на крайречните гори е силно променена от масовото участие в храстовия етаж на инвазивния американски вид Amorpha fruticosa. За върбовите гори е характерно, че се срещат често увивни растения – Clematis vitalba, Humulus lupulus, Vitis sylvestris. Флористичната структура на тревния етаж е много разнообразна и включва предимно хигрофити, нитрофили и много рудерали. На по-осветените и по-дренирани места височината на този етаж може да надмине 1,5 m. Най-често в него участват Althaea officinalis, Bidens frondosa, B. tripartita, Calystegia sepium, Cirsium arvense, Echinochloa crus-galli, Er igeron annuus, Euphorbia lucida, E. palustris, Galium aparine, G. palustre, Glycyrrhiza echinata, Iris pseudacorus, Leucojum aestivum, Lycopus europaeus, Lysimachia nummularia, L. vulgaris, Lythrum salicaria, Myosotis scorpioides, Phalaris arundinacea, Phragmites australis,Polypogon viridis (= Agrostis verticillata), Rorippa amphibia, Solanum dulcamara, Stachys palustris, Symphytum officinale, Typha latifolia, Urtica dioica. Рудералните и нитрофилни видове доминират по откритите места, които се появяват при деградацията вследствие на антропогенната дейност или на естественото изреждане на върбовите гори, когато те надминат 40–50 годишна възраст. Прекратяването на ежегодните заливания също води до ксерофитизация, рудерализация и увеличаване на участието на Amorpha fruticosa – вид, който не издържа на продължителното заливане.

Върбите формират и смесени фитоценози с други дървесни видове, които понасят преовлажнението и заливанията. Това са най-често черната (Populus nigra) и бялата (Populus alba) тополи. Те са сравнително по-сухолюбиви от върбите и се развиват при заливане до около 60 дни. На места образуват и монодоминантни, но неголеми по площ гори, които имат флористична структура много близка до тази на върбовите гори. Заради това всички смесени върбово-тополови съобщества с участие или доминиране на Populus alba, P. nigra, Salix alba,принадлежат към една асоциация Salicetum albae s.l. (= Salici-Populetum) от съюза Salicion albae. В състава на тези гори участват, макар и единично, и други дървесни видове – Alnus glutinosa, Fraxinus oxycarpa, Morus alba, Pyrus pyraster, Quercus robur, Ulmus laevis, Ulmus minor, а в последните години все повече се разпространява инвазивният вид Acer negundo. Характерно е масовото навлизане на американски неофити в структурата на ценозите на Дунавските заливни гори. Такива са Bidens frondosa, Echinocystis lobata, Sicyos angulatus. Последните два вида са едногодишни увивни растения, които във вътрешността на някои острови образуват плътна покривка върху дървесния и храстовия етаж.

Във вътрешността на България, край по-големите реки, върбите образуват само тесни ивици (дори до няколко метра или редици от дървета край по-малките реки), а на места има запазени гори от бяла топола или кавак (Populus alba), която е по-сухоустойчива в сравнение с бялата върба и черната топола.

Поради богатите почви, върху които се развиват алувиалните гори, на много места те са напълно унищожени и заменени от обработваеми площи. Широко се практикува, както край р. Дунав, така и във вътрешността на страната, отглеждането на интензивни тополови култури (предимно Populus x euroamericana cv. I-214) на мястото на естествени върбово-тополови гори.

Характеризиращи таксони.

Разпространение в България. Северна България – до около 800 (1000) m надм. вис. Най-представителни са в поречието на р. Дунав и островите. Срещат се и край притоците на р. Дунав, включително и край малките реки, като галерии от върби или по-рядко от тополи.

Консервационно значение. Крайречните върбово-тополови гори са местообитание, подложено на силен антропогенен натиск – сечи, инвазия на чужди видове и др. Те са с богато биологично разнообразие. Срещат се и много редки или защитени видове висши растения: Armoracia macrocarpa, Euphorbia lucida, Leucojum aestivum, Sonchus palustris и консервационно значими видове гъби – Hymenogaster verrucosus, Lenzites warnieri, Phellinus pilatii, Ptychoverpa bohemica, Sistostrema confluens. Важни са за размножаването на много водолюбиви птици – чапли, корморани, орли, много видове пойни птици, кълвачи и др. Източник са на ценни лечебни растения – коприва, черен оман, къпина, хмел и др.

Отрицателно действащи фактори. Унищожаване и разораване за създаване на обработваеми площи и интензивни горски култури на хибридна топола, незаконните сечи, „почистване” на речните корита от дървесна растителност, масово навлизане на инвазивни видове, което променя структурата и функциите на крайречните гори. Хидромелиоративните мероприятия – андигиране, пресушаване, коригиране на речните течения, строителство на водноелектрически централи водят до промяна на водния режим и влошаване на условията на алувиалните гори. Естествен риск са ерозионните процеси предизвиквани от р. Дунав, постоянната промяна на бреговата ивица и разрушаването и създаването на нови острови. Климатичните промени водят до редуване на стихийни наводнения и засушавания, които също са заплаха за върбово-тополовите гори.

Взети мерки за опазване. Местообитанието е включено в Приложение № 1 на ЗБР и е приоритетно за опазване. Някои от находищата попадат в защитени територии: поддържан резерват “Ибиша“, природен парк “Персина“, защитените местности “Калимок-Бръшлен“, “Комплекс Алеко-Теликата“. Част от най-представителните съобщества са включени и в защитени зони от Европейската екологична мрежа Натура 2000. Разработени са проекти за възстановяване на алувиални гори по р. Дунав.

Необходими мерки за възстановяване и опазване. Забрана на сечите и на „почистване” на речните течения от естествени крайречни гори, дейности по възстановяване включително възстановяване на унищожени заливни гори на места по островите на р. Дунав.

Литература. Маринов, Факиров 1977; Стоянов 1948; Цанов 1992; Tzonev 2009.

Автори. Росен Цонев, Мариус Димитров


Крайречни върбово-тополови гори (карта на разпространението)