Турска боа
Змия пясъчница
Eryx jaculus (Linnaeus, 1758)
Разред Люспести (Squamata)
Семейство Боидни (Boidae)
Природозащитен статус: в България: застрашен вид ЕN [В1]; ЗБР-III; международен: БеК-III; CITES-II; ДХ-IV.
Общо разпространение. В Европа – спорадично в източната и южната половина на Балканския полуостров (с изолирани находища в Румънска Добруджа и Северна България), много от островите в Егейско и Йонийско море, също и земите между Ставрополския край на Русия и района на Баку; в Северна Африка – между Мароко и Египет; в Азия – от Турция до Източен Иран и Саудитска Арабия.
Разпространение и численост в България. Спорадично разпространен вид в Дунавската равнина [1], Петричко-Санданската котловина [2, 3], Тракийската низина [4, 5], Източните Родопи [6, 7], Сакар [8]. Установени нови находищата при с. Въбел (Никополско), Асеновград, Бесапарските възвишения (Пазарджишко) при селата Бяга и Огняново, местн. Рупите при Петрич, Марино поле (Петричко), с. Манолово (общ. Павел Баня), с. Бинкос (общ. Сливен), с. Радовец (Тополовградско). От повечето находища са известни по 1–3 индивида. Промени в числеността в България е трудно да бъдат установени, защото турската боа води скрит, полуподземен начин на живот.
Местообитания. Ниски, сухи и припечени места, често с полупустинен характер, с оскъдна растителност и рохкави почви, обикновено осеяни със скални блокове и плочи.
Биология. Храни се главно с гризачи и гущери, които умъртвява чрез удушване. В края на лятото ражда няколко малки. Рядко достига до 75 cm дължина. Не е отровна.
Близки видове. В България няма.
Отрицателно действащи фактори. Събиране от колекционери, някои от находищата в Харманлийско и Петричко-Санданската котловина са силно опустошени. Залесяването на местообитанията с иглолистни (при Сандански) и акациеви (при с. Татари, Свищовско) насаждения. Вероятно и горските пожари.
Предприети мерки за опазване. Включен в ЧКБ (1985) в категория "застрашен". Някои от находищата (местн. Рупите, при Асеновград) са в защитени територии. Включена в плакат за защита на влечугите в България (1998).
Необходими мерки за опазване. Строг контрол и санкциониране на бракониерите – събирачи на влечуги. Популяризиране на природозащитния статус на вида. Запазване на сегашното състояние на находищата и отстраняване на негативните фактори в тях. Териториална защита на местата с най-многочислени и плътни популации.
Основна литература за вида: 1. Бешков, 1961; 2. Beskov, Beron, 1964; 3. Бешков, 1985; 4. Бешков, Унджиян, Симеонов, Даракчиев, 1967; 5. Буреш, Цонков, 1934; 6. Петров, Стоев, Бешков, 2001; 7. Naumov, 2006; 8. Stoev, 2000.
Автор Владимир Бешков
