Наченките за опазване на отделни животински видове по нашите земи вероятно датират от предисторически времена. Още тогава е имало ограничения на правото на лов с цел дивечът да бъде запазен за лица с високо обществено положение. Успоредно с това други видове са били закриляни от прастари поверия, някои от които и сега съществуват сред нашия народ – например за щъркелите, лястовиците и др. Всички тези предвестници на опазване на животинския свят са нищожно малки в сравнение с щетите, които през последните хилядолетия човекът е нанесъл на фауната на нашите земи – било чрез пряко избиване на някои видове, било чрез рязка промяна на околната среда. Не могат да бъдат приети като природозащитна дейност и първите закони за лова в следосвобожденска България (1880, 1897). През 1904 г. в друг закон за лова, се дава възнаграждение за отстрелян “вреден дивеч”. Едва следващият закон за лова (1909) обявява война на “ловокрадството” (бракониерството) и предвижда създаване на развъдници за “полезен дивеч”.
В края на ХІХ в. природозащитната идея има вече много привърженици. Първите публикувани материали са в защита на горите. През 1896 г. Г. Христович в сп. “Природа” помества статия “В защита на птичия мир”. По това време в Свищов се създава “Дружество за защита на полезните и изтребване на вредните животни”. Много важен момент в развитието на природозащитното дело е създаването на Съюза за защита на природата през есента на 1928 г. По негова инициатива през март 1936 г. е приета първата Наредба - закон за защита на природата в България. В нея на няколко места се споменава специално за застрашени и редки животински видове и са утвърдени мерки за опазването им. В следващия “Указ за защита на природата” (1960) няма особен напредък в тази област. През 1967 г. е обявен “Закон за защита на природата“ и в приложенията към него са дадени списъци на множество растения и животни, поставени под защита. През 80-те години на ХХ в. Комитета по опазване на околната среда при Министерския съвет издаде множество специални заповеди за поставяне под строга защита на редица растителни и животински видове (например, трите заповеди от 1986 г. за защита на земноводни и влечуги, на птици и на бозайници). Публикувани са и някои специални заповеди за защита на отделни видове или групи от видове (например за сухоземните костенурки – 1981). Някои територии с особена важност за съществуването на отделни популации или съобщества са обявени за защитени (например скалните венци с птичи колонии при с. Гинци в Западна Стара планина, изоставената минна галерия при с. Голак в Ихтиманска Средна гора, където живеят многохилядни прилепни колонии и др.). Регламентирано е използуването на стопански важни видове (водни жаби, охлюви, по-късно – на пепелянката като източник на отрова, използвана в медицината). В средата на 80-те години се издава “Червена книга на НР България” на изчезналите, редки и застрашени растения (1984) и животни (1985) в България. Площта на защитените територии и на буферните зони около тях значително се увеличава. В средствата за масова информация се публикуват стотици материали с природозащитна насоченост. Разпространяват се и множество нагледни материали (плакати, брошури и др.). Вследствие на тази дейност екологичната и природозащитната култура на населението в страната чувствително се повишава. Като цяло, обаче, до началото на 90-те години на ХХ в. природозащитната дейност е недостатъчно координирана с международните норми и стандарти. Успехите и до голяма степен се дължат на ентусиазма на отделни учени-естественици, лесовъди, туристически дейци и др.
В началото на 90-те години на ХХ в. започва бързо привеждане на българското природозащитно законодателство в съответствие с международните препоръки и споразумения. Приет е закон за опазване на околната среда (1991). Някои от старите заповеди и укази са отменени поради тяхната непълност, несъвършенство или защото влизат в противоречие с новоприетите документи. Възприети са световните и международни категории както за защитените територии (това наложи прекатегоризацията на много от тях, без да отнема протекцията им), така и на видовете, които попадат под защита. Започна презгранично сътрудничество със съседни държави за опазване на особено значими в консервационно отношение видове (например т. нар. “мечи тунели“ на границата с Гърция). Създадоха се много неправителствени природозащитни организации и сдружения, които развиват изключително полезна дейност с или без съдействието на упълномощените държавни органи, а понякога – и в противоречие с техни решения. Голяма част от природозащитната дейност в страната, предимно по отношение на птиците, се извършва с финансовата помощ на международни организации (например, създаването на мрежата от орнитологично важни места с помощта на Birdlife International).
Значителна част от усилията са насочени към проекти с мониторингов характер (например ежегодните среднозимни преброявания на зимуващите водолюбиви птици в страната или периодичните преброявания на белия щъркел). Целта е да се установят дългогодишни промени и тенденции в развитието на отделни популации, съобщества или екосистеми. По специални програми се подпомагат популациите на особено ценни животински видове (например подхранването на орли и лешояди в Източните Родопи и във Врачанския Балкан; създаването и поддържането на водоеми за алпийските тритони на Петрохан). Засилва се контролът над бракониерите и нетърпимостта към дейността им. Социално – икономическите преобразования, настъпили през последните десетилетия, оказават силно влияние върху природната среда в страната. Усиленото развитие на инфраструктурните проекти превръща големи пространства в екологични пустини и изолира големи природни територии. Най-тежки последици в това отношение има строителството на магистрални шосета. Застрояването на местата с изключително биоразнообразие като Черноморското крайбрежие, части от Северен Пирин, Рила, Родопите нанася тежки увреждания на природата. Сериозна заплаха са и проектите за някои нови производства (например златодобив с използуване на цианид). Същевременно, изселването на населението от много от граничните райони, Източна Стара планина и др. места освободи от антропогенно натоварване обширни територии и състоянието на биоценозите в тях, макар и бавно, се приближава към естественото. Такива територии се превръщат в своеобразни “необявени резервати” и сега те имат по-богат и разнообразен животински свят, отколкото в миналите десетилетия. Запустяването на много от обработваемите земи в страната, създаването на синури и други форми на микрорелефа, отделни постройки, засаждането на дървесни и храстови видове в реституираните земи се отразява благоприятно на много животински видове от различни групи. Спирането на много от индустриалните производства и изграждането на пречиствателни станции се отрази благоприятно на реките – сега те текат по-слабо замърсени и по-богати на живот отколкото през предишните десетилетия.
Нормативните актове, с които днес се осъществява опазването на животинския свят в България, в мнозинството си са международни актове, приети от България и станали част от вътрешното законодателство; други са наши, вътрешни закони, съобразени с международните. Основен документ на международното природозащитно право е Конвенцията за опазване на биологичното разнообразие, приета от ООН (1992). Според нея всяка страна трябва да създаде Национален план или стратегия за запазване на биоразнообразието; подчертава се необходимостта от извършване на Оценка на въздействието върху околната среда (ОВОС) за проекти, които биха могли да окажат значително отрицателно въздействие върху биологичното разнообразие с цел предотвратяването или минимализирането на това въздействие.
В съответствие с конвенцията в България е изработена Национална стратегия за опазване на биологичното разнообразие, приета от Министерския съвет през 1999 г. Оценките за въздействие върху околната среда вече съпътстват почти всички по-значителни строителни проекти, като дават ценни препоръки, а понякога спират строителството на обекти, които може сериозно да увредят природата. Регламентирана е интродукцията на чуждестранни видове растения и животни – предвижда се прекратяването на интродуцирането на такива видове, контрол или унищожаването им, когато това е необходимо. Нови видове диви животни може да се интродуцират само със съгласието на експерти от БАН. Изключително важно значение в Европейското законодателство имат други два документа: Конвенция за опазване на дивата европейска флора и фауна и природните местообитания (1979), наричана накратко “Бернска конвенция”, и Директива 92/43 (1992) на Съвета на Европейския съюз за опазване на природните местообитания и на дивата флора и фауна (“Директива за хабитатите”). Специално за птиците е приета “Директива за птиците”; останалите групи животни и растения са защитени в списъците към Директивата за хабитатите. “Бернската конвенция” има три приложения – първото е за растителните видове, второто и третото за животинските, поставени под защита. Най-съществената част от “Директивата за хабитатите” е създаването на Европейска екологична мрежа “НАТУРА 2000”, която ще се състои от специални области за запазване на биологичното разнообразие. През 1975 г. влиза в сила “Конвенция по международната търговия със застрашени видове от дивата флора и фауна” (CITES). Целта е регулиране на търговията с редки и застрашени видове. Тя има три приложения: първото е за видове, които са застрашени от изчезване и са или биха могли да бъдат засегнати от търговията с тях; второто е за видове, които макар и незастрашени от изчезване, може да се превърнат в такива, ако търговията с тях не се регламентира строго; третото е за видове, които една страна – членка на Конвенцията, определи като подлежащи на регулиране с юрисдикция с цел недопускане на свръхупотреба поради търговия с тях. Вносът или износът на видове, изброени в приложенията, се разрешава единствено от отговорните институции на страните – членки на Конвенцията. Конвенцията за съхранение на мигриращите видове диви животни /”Бонска конвенция - 1979 г./ има световен (не само европейски) обхват. В нея са определени три категории на статуса на мигриращите видове – благоприятен, неблагоприятен и застрашен. В приложенията се изброяват видовете от последните две категории. Тясно свързано с “Бонската конвенция” е Евро–азиатското споразумение за защита на мигриращите и водоплаващите птици (AEWA) (1979). С по-частен характер са споразуменията EUROBATS (1991) за защита на прилепната фауна на Европа и споразумението ACCOBAMS (1996) за защита на китообразните (в нашата фауна – делфините). Голямо значение за опазване на животинския свят има и “Конвенция за влажните зони с международно значение, особено хабитатите на водните птици” (1975), наричана “Рамсарска конвенция” (по наименованието на гр. Рамсар в Северен Иран, където е подписана). “Рамсарски” защитени влажни зони у нас са резерватите Сребърна, Атанасовско езеро, Аркутино и др. Конвенцията за риболова в р. Дунав (1958) и Черно море (1959) регламентират мероприятия за щадящ риболов, биотехнически мерки за улесняване на мигриращите видове риби и др.
Законът за биологичното разнообразие (ЗБР), приет през 2002 г., урежда отношенията между държавата, общините, юридическите и физическите лица по опазването и устойчивото ползване на биологичното разнообразие в Република България. Той отменя закона за защита на природата от 1967 г. и неговите девет изменения, приети между 1977 и 2000 г. Биологичното разнообразие е обявено за неразделна част от националното богатство и опазването му е приоритет на държавните и общинските органи и на гражданите. Регламентирано е създаването на Национална екологична мрежа, включваща защитени зони, защитени територии и буферни зони около тях. Въвеждането на неместни или повторното въвеждане на местни животински и растителни видове в природата се допуска само ако това не уврежда природните местообитания или местни видове от дивата флора и фауна, или техни популации. Разделът с търговията със застрашени видове е съобразен с конвенцията CITES. Предвидени са административно-наказателни разпоредби за нарушения на закона, включително размера на глобите, реда за изземване на незаконно притежаваните материали и т.н. Приложение 1 към Закона е за типовете природни местообитания в страната според Директивата за хабитатите на Европейския съюз; изброени са 113 такива типа. Приложение 2 съдържа списък на видовете, за чието опазване се изисква приоритетно съхранение на местообитанията им; видовете от резолюция № 6 (1998) на Берлинската конвенция са означени със специален знак. Приложение 3 е за видовете, обявени за строго защитени на територията на цялата страна; този списък е най-многоброен (426 вида). Видовете от Приложение 4 са поставени под режим на опазване и регулирано ползване. Със заповед за всеки отделен вид от този списък се определят режимите за тяхното ползване. В Приложение 5 са изброени забранените методи, уреди и средства за улавяне и убиване на животни. Приложение 6 изброява 16 вида ловни птици, за които, при доказване че са придобити по позволен от закона начин, се разрешава пренасяне, търговия, препариране и др. През 2006 г. (Държавен вестник, бр. 76) е обнародвана тарифа за обезщетяване при увреждане или унищожаване на защитени растителни и животински видове от Приложение 3 на закона. Много важно значение за опазване на животинския свят на България има и приетия през 1998 г. Закон за защитените територии и измененията към него от 1999, 2000, 2002 г.
Животинският свят на България е безкрайно динамична, бързо променяща се материя; непрекъснато се обогатяват и променят и знанията ни за него, затова промените в нормативните актове за опазването му и периодичното издаване на “Червени книги“ са неизбежни.