Биологичното разнообразие на една страна или географски регион зависи от много фактори, основни от които са географското положение, релефът, климатичните особености, наличието на естествени природни дадености (скален състав, почвена покривка, водни източници и водоеми), антропогенното въздействие върху природната среда и др. Съчетаването на тези фактори определя в най-голяма степен богатството от биологични видове (микроорганизми, гъби, растения и животни), които са основните компоненти на биологичното разнообразие на съответната територия независимо от нейната площ.
България е една от малките по територия европейски страни, но по богатство и разнообразие на своята фауна е на едно от първите места в Европа. Нейното географско положение в югоизточната част на континента, сложното палеогеографско и палеоклиматично минало, разнообразният релеф и климат, наличието на достатъчно сладководни ресурси и близостта с Черно море, значителният горски фонд и др. са основни и важни фактори, благоприятстващи съществуването на богато и оригинално фаунистично разнообразие. В южните райони на страната и по Черноморското крайбрежие се срещат топлолюбиви и сухолюбиви медитерански видове животни, а в северните и планинските райони съжителстват много видове, характерни за Средна и Северна Европа и за украинските степи. Голям е и броят на животните, които се срещат само в България или на Балканския полуостров. Те спадат към категориите български и балкански ендемити. В много от българските пещери и в южните планини са намерили убежища и са се съхранили голям брой видове животни от преди и от времето на периодите на заледяване на Европа, които отнасяме днес към категорията на реликтите. Тези живи фосили, оцелели от минали геологични епохи в нашата страна, най-добре разкриват пред съвременните зоолози пътищата за формиране и еволюцията на българската фауна. България се характеризира с богата и своеобразна пещерна фауна с много ендемити. В сравнение със Средна и Западна Европа обаче страната е все още недостатъчно проучена във фаунистично отношение и пред българските зоолози и еколози предстои все още много работа за цялостно и всестранно изучаване на нашето богато и уникално фаунистично разнообразие.
Изучаването на българската фауна започва значително по-късно отколкото в другите европейски страни поради исторически причини. Първи оскъдни сведения за животинския свят на България съобщава още през 1726 г. италианският учен граф Луиджи Фернандо де Марсили, но те остават дълго време незабелязани и неизвестни за европейските естественици. В годините преди Освобождението от османско иго животинският свят на България е проучван само от чужденци, а след това и от неколцина български учители, получили образование в чужбина и работили в края на ХІХ в. Първите известни чуждестранни изследователи, посещавали и изучавали по-обстойно българската фауна през ХІХ в. са унгарският учен Имре фон Фривалдски, германският орнитолог и пътешественик Ото Финш, френският естествоизпитател Ами Буе, руските зоолози Едуард Менетрие, Василий Радаков и др. А между първите български учители-естественици, изучавали българската фауна още преди Освобождението са учителите Георги К. Христович от София и Христо Пигулев от Сливен. За начало на българската зоологическа наука днес се приема публикуването на първия научен труд на български език от български учен (Христович 1890).
След Освобождението в България се създават и първите национални изследователски центрове, в които започват по-системни и всеобхватни проучвания на българската фауна и се подготвят първите български зоолози. През 1897 г. към Висшето училище в София (сега Софийски университет „Св. Климент Охридски”) се създава Зоологически институт под ръководството на първия български професор по зоология чл.-кор. д-р Георги Шишков, в който преподават хърватският зоолог проф. д-р Стефан Юринич и асистентът Димитър Йоакимов. През 1889 г. в София е открит Естественоисторическият музей, а през 1918 г. на негова основа се създават Царските природонаучни институти, в които има вече и самостоятелни отдели по зоология и ентомология. От 1914 г. директор на Царския естественоисторически музей е бележитият зоолог акад. д-р Иван Буреш, който организира, разширява и ускорява изследванията върху българската фауна чрез привличане на известни чуждестранни зоолози. Важна роля за развитието на националните зоологически изследвания има и издаването от 1928 г. на поредицата „Известия на Царските природонаучни институти”, в която са публикувани общо 129 научни статии, съобщения и приноси върху българската фауна от български и чуждестранни учени. Тази научна област получава по-нататъшен тласък през 1947 г. чрез създаването на самостоятелен Институт по зоология при Българската академия на науките, който се превърна днес в национален център на зоологическата наука.
В началото на ХХІ в. след почти стогодишни изследвания на животинския свят на България ние все още не можем да твърдим, че познаваме добре видовото разнообразие, биотопичното разпределение, биологичните и екологичните особености на българската фауна. Като се основаваме на известните литературни сведения за степента на изученост на фауната на средноевропейските и съседните балкански страни можем да очакваме, че на територията на България, включително и в българския сектор на Черно море, живеят не по-малко от 60-65 000 вида животни, огромната част от които са безгръбначни животни. Ние разполагаме обаче с публикувани данни и сведения в българската и чуждестранната научна литература само за около 30 000 вида животни, което е около 50% от предполагаемото фаунистично разнообразие на страната. Най-добре проучени в България, естествено, са гръбначните животни, от които досега са познати 800 вида. Броят на установените видове, родове, семейства и разреди от отделните класове гръбначни животни в България е представен на Таблица 1.
Таблица 1
Фаунистично разнообразие на гръбначните животни в България
| Класове | Разреди | Семейства | Родове | Видове | Автори |
|---|---|---|---|---|---|
| Cyclostomata (Кръглоусти) |
1 | 1 | 1 | 2 | Stefanov (2007) |
| Chondrichthyes (Хрущялни риби) |
2 | 3 | 3 | 4 | Stefanov (2007) |
| Osteichthyes (Костни риби) |
17 | 56 | 137 | 213 | Stefanov (2007) |
| Amphibia (Земноводни) |
2 | 6 | 11 | 19 | Бисерков и др. (2007) |
| Reptilia (Влечуги) |
3 | 12 | 26 | 37 | Бисерков и др. (2007) |
| Aves (Птици) |
19 | 62 | 192 | 409 | BUNARCO (2009) |
| Mammalia (Бозайници) |
8 | 26 | 60 | 97 | Пешев и др. (2004) |
| Общо | 52 | 166 | 430 | 800 |
От огромната група на безгръбначните животни сравнително добре са проучени само някои едноклетъчни (черупчести ризоподи), някои паразитни червеи (трематоди, цестоди, нематоди, акантоцефали), прешленестите червеи, ракообразните, паякообразните, многоножките, мекотелите и отделни разреди насекоми (еднодневки, водни кончета, правокрили, полутвърдокрили, мрежокрили, твърдокрили, ручейници, пеперуди и др.). Броят на видовете, разредите и класовете от отделните типове безгръбначни животни, установени досега в България, е представен на Таблица 2.
Таблица 2
Фаунистично разнообразие на безгръбначните животни в България
| Типове* | Класове (бр.) | Разреди (бр.) | Видове (бр.) | Автори |
| Sarcomastigophora | 8 | 28 | ~ 580 | Големански и др. (2005) |
| Labyrinthomorpha | 1 | 1 | 3 | Големански и др. (2005) |
| Sporozoa | 1 | 5 | ~ 270 | Големански и др. (2005) |
| Microspora | 2 | 4 | 27 | Големански и др. (2005) |
| Ascetospora | 1 | 1 | 2 | Големански и др. (2005) |
| Myxozoa | 1 | 1 | 47 | Големански и др. (2005) |
| Ciliophora (Infusoria) | 3 | 19 | ~ 680 | Големански и др. (2005) |
| Spongia (Porifera) | 1 | 3 | 29 | Големански и др. (2005) |
| Cnidaria | 3 | 5 | 32 | Големански и др. (2005) |
| Ctenophora | 2 | 3 | 3 | Големански и др. (2005) |
| Platyhelminthes | 4 | 21 | ~ 830 | Големански и др. (2005) |
| Gastrotricha | 1 | 2 | 40 | Хубенов (1996) |
| Nematoda | 2 | 14 | ~ 970 | Големански и др. (2005) |
| Rotifera (Rotatoria) | 3 | 4 | ~ 290 | Големански и др. (2005) |
| Nematomorpha | 1 | 1 | 8 | Хубенов (1996) |
| Acanthocephala | 3 | 6 | 52 | Големански и др. (2005) |
| Kinorhyncha | 1 | 2 | 4 | Големански и др. (2005) |
| Entoprocta (Kamptozoa) | 1 | 1 | 2 | Хубенов (1996) |
| Annelida | 5 | 15 | ~ 240 | Големански и др. (2005) |
| Ectoprocta (Bryozoa) | 2 | 3 | 25 | Хубенов (1996) |
| Phoronida | 1 | 1 | 1 | Хубенов (1996) |
| Nemertea | 1 | 2 | 26 | Маринов, Големански (1989) |
| Tardigrada | 2 | 4 | 34 | Iharos (1961), Хубенов (1996) |
| Arthropoda | 9 | 62 | ~ 24 720 | Големански и др. (2005), Делчев и др. (2005), Берон (2005), Хубенов (1996, 2005а) |
| Mollusca | 3 | 18 | 445 | Хубенов (2005б) |
| Echinodermata | 1 | 2 | 4 | Маринов, Големански (1989) |
| Chaetognatha | 1 | 1 | 3 | Маринов, Големански (1989) |
| Hemichordata | 1 | 1 | 1 | Хубенов (1996) |
| Общо | 65 | 230 | ~ 30 000 |
* По Големански, Шишиньова (2001)
Досегашните изучвания на богатството и разнообразието на българската фауна позволиха да се открият и опишат за пръв път в науката много непознати по-рано животни, по-голямата част от които се срещат само у нас и в някои съседни балкански страни. Приблизителният брой на новите за науката родове и видове животни, открити и описани от територията на България, е над 800, значителна част от които са ендемити за България и Балканския полуостров. Общият брой на ендемичните родове, видове и подвидове животни, установени досега в България, е около 1200, от които българските ендемити са около 790, а балканските – около 410. Наличието на ендемити е един от важните и основни критерии в международен и национален план за определяне на стратегията и приоритетите за опазване на биологичното разнообразие на дадена страна или регион. Особено разнообразна и уникална е пещерната и подземната фауна в България, тъй като страната е богата на карстови образувания и на подземни води. До 2005 г. у нас са установени над 780 вида пещерни животни от различни таксономични групи, от които над 110 вида обитават зоната на вечния мрак дълбоко в пещерите и се отнасят към категорията на типичните троглобионти (Beron et al. 2006). По богатство, разнообразие и ендемизъм на пещерната фауна България се нарежда между първите страни в Европа. Много богата и разнообразна е и фауната на българското крайбрежие на Черно море, където до 1988 г. са установени над 2260 вида и подвида животни, обитаващи откритото море, крайбрежните езера и супралиторалната ивица (Маринов, Големански 1989).
В зоогеографско отношение сухоземната фауна на България се отнася към Палеарктичната зоогеографска област на Холарктичното царство. Поради това че България е разположена основно в Евросибирската зоогеографска подобласт, но граничи и с Медитеранската зоогеографска подобласт, в страната се срещат два основни зоогеографски комплекса: северен (евросибирски), формиран от студеноустойчиви видове животни, и южен (медитерански), включващ множество топлолюбиви видове (Josifov 1988).
От северния комплекс най-широко разпространени са холарктичните видове, които живеят в Северното полукълбо, както в Европа и Азия, така и в Северна Америка. Холарктични видове в българската фауна са мечката, лисицата, невестулката, благородният елен, скалният орел, блатната сова и др. Широко представени в страната са палеарктичните видове животни, които също живеят северно от тропиците, но само в Европа, Азия и Северна Африка. Такива са видрата, белият щъркел, полската чучулига, големият синигер, голямата (кафявата) крастава жаба и др. Евросибирските видове животни са най-многобройни. Те са по-студоустойчиви и са проникнали в българските земи от Северна Азия и Европа и за много от тях България е южна граница на разпространение. Към тази зоогеографска категория се отнасят катерицата, горската полевка, язовецът, сърната, глухарът, яребицата, ливадният гущер и др. Средноевропейските фаунистични елементи имат сходни екологични изисквания с евросибирската фауна. Такива представители в нашата страна са малката водна земеровка, подземната полевка, алпийският тритон, червенокоремната бумка и др. От северния зоогеографски комплекс в България се срещат, макар и по-ограничено, степни видове (лалугер, скачаща мишка, степен пор, дропла), арктоалпийски видове (белогуш дрозд) и бореомонтанни видове (живороден гущер, усойница).
Южният зоогеографски комплекс също е богато представен, особено в южните райони на България. Той се състои почти изцяло от медитерански фаунистични елементи, които включват две основни групи: холомедитерански и понтомедитерански елементи. Част от комплекса са и някои по-малобройни фаунистични елементи като иранотурански, понтийски, монтанмедитерански и др. Към южния зоогеографски комплекс в българската фауна спадат такива характерни видове като мишевидният сънливец, гюнтеровата полевка, червеногушото коприварче, каспийската блатна костенурка, леопардовият смок, пепелянката, дългокраката гръцка жаба и др.
Голям е броят и на т. нар. космополитни видове животни в българската фауна, особено между едноклетъчните животни (протозоите) и нисшите безгръбначни животни. Много от тях са синантропни видове и от хилядолетия съжителстват с човека (сив и черен плъх, ориенталска и германска хлебарка, домашна муха и др.), а други имат повсеместно разпространение в света (голяма бяла чапла, сокол скитник, забулена сова и др.).
През втората половина на ХХ в. и особено през последните 2-3 десетилетия настъплението и натискът на човека върху природата, природните ресурси и особено върху биологичното разнообразие се увеличава в световен мащаб. Още в края на ХХ в. учените сигнализираха, че всяка година през 80-те и 90-те години на същия век в света са изчезвали по няколко хиляди видове растения и животни и че ако тази застрашителна тенденция не бъде спряна, то в следващите сто години ще изчезнат около 50% от сега живеещите растения и животни на планетата. Основните заплахи за биологичното разнообразие в света са свръхексплоатация на природните ресурси от човека, прогресивното и акумулиращо замърсяване на въздуха, водата и почвите, интензивната индустриализация, урбанизацията и свързаното с нея пътно строителство и комуникации, прогресивното развитие на туризма и туристическата индустрия и др. Осъзнаването на тази глобална опасност доведе до историческата конференция на ООН в Рио де Жанейро (1992), на която бе приета Конвенцията за опазването на биологичното разнообразие, ратифицирана и подписана днес от над 190 държави-членки на ООН.
България също не остана незасегната от бързото развитие на индустриализацията, урбанизацията, механизацията и химизацията в глобален и национален мащаб и последствията от тях бързо се отразиха негативно и на фаунистичното разнообразие в страната. По данни от 2000 г. броят на застрашените видове животни в България, съгласно европейските критерии, се изчислява на повече от 700 и между тях попадат и много безгръбначни животни (Нанкинов 2000). С най-дейното участие на българските учени и природозащитници в България бе своевременно разработен и приет от Министерския съвет през 1999 г. Националeн план за опазване на биологичното разнообразие, който утвърди основните приоритети и действия в страната за неговото ефективно опазване. Предлаганото второ осъвременено и допълнено издание на „Червена книга на България” е съществена част от този Национален план и авторският колектив се надява то да бъде важна и полезна научна основа за опазването на фаунистичното богатство и разнообразие на България в следващите десетилетия.