Червенеещ хигрофорус
Hygrophorus erubescens (Fr. : Fr.) Fr.
Сем. Tricholomataceae – Есенни гъби
Природозащитен статут. Застрашен [EN B1ab(ii,iv)].
Морфология и биология. Шапката в младо състояние ширококонична или полукълбовидна до плоскоизпъкнала, с тъпо връхче в средата, 4–10 cm в диаметър, бяла или жълтеникава, при старите с неясни червени петна, слабослизеста, влакнестолюспеста, люспите вишневочервени. Пластинките низходящи, редки, широки, бели с червеникав оттенък, по-късно ръждивопетнисти. Пънчето цилиндрично или стеснено в основата, 4–10 × 1–2 cm, едноцветно с шапката. Месото бяло до жълтеникаво, горчиво. Спорите овални, 8–11 × 4–5 µm, безцветни, гладки. Образува плодни тела единично и на групи, IX–X.
Местообитание и популации. Среща се в иглолистни гори (смърч –Picea abies, ела –Abies alba, бял бор –Pinus sylvestris), по-рядко в смесени с бук (Fagus sylvatica)гори, на варовити и песъчливи почви.
Разпространение в България. Витошки район (Витоша), Рила, Родопи (Зап., Ср.).
Общо разпространение. Европа, Азия, Северна Америка, Северна Африка.
Отрицателно действащи фактори. Промяна на хабитатите в резултат на дърводобив, туризъм и отдих, пожари, киселинни дъждове.
Предприети мерки за защита. Включен е в Червен списък на гъбите в България. Част от находищата са разположени на територията на национален парк „Рила“, в резерватите „Бистришко бранище“ (Витоша), „Беглика“ и „Момчиловски дол“ (Родопите) и в защитени зони от Европейската екологична мрежа НАТУРА 2000 в България.
Необходими мерки за защита. Проучване на числеността и площта на популацията, на биологията и екологията на вида. Включване в националната ситема за мониторинг на биологичното разнообразие и опазване на местообитанията на вида.
Литература: Бързаков, 1931, 1933; Хинкова и др., 1979; Gyosheva, 2000; Gyosheva & Andreeva, 2000; Gyosheva et al., 2000, 2006.
Автор Мелания Гьошева
