България притежава разнообразна и във висока степен съхранена природа, която е едно от безспорните национални богатства и част от националната идентичност. Важни действия за опазване на българската природа са защитата на територии и опазването на застрашените видове растения. Главен принос към усилията за съхраняване на уникалното природно наследство има развитието на национална мрежа от защитени територии (ЗТ).
Защитените територии представляват национална и общочовешка ценност, те са особена форма на опазване на природата. Международният съюз за защита на природата (IUCN) дефинира защитената територия като сухоземна и/или морска площ, специално определена за защита на биологичното разнообразие, на природните и свързаните с тях културни ресурси, и управлявана съгласно законодателството или други ефективни средства.
Международният съюз за защита на природата разработва и прилага следната класификация на защитените територии:
Категория І. Строг природен резерват/област с дива природа: управлява се главно с научна цел или за опазване на дива природа.
Категория ІІ. Национален парк: управлява се главно за опазване на екосистемите и за отдих.
Категория ІІІ. Природен паметник/природна забележителност: управлява се предимно за съхраняване на специфична природна особеност.
Категория ІV. Управлявана природна територия за местообитания и видове: управлява се главно за съхраняване на видове и техните местобитания чрез специфична намеса.
Категория V. Защитен ландшафт/морска акватория: управлява се главно за опазване на ландшафт/морска акватория.
Категория VІ. Защитена територия за управление на ресурси: управлява се главно за устойчиво използване на природните ресурси.
В България мрежата от защитени територии се управлява и изгражда като част от световната мрежа от такива територии в съответствие с държавната екологична политика. Защитените територии имат ясно разграничена площ и специфична научна, социална, естетическа и културна стойност. Управляват се с цел опазване на биологичното разнообразие в екосистемите и на естествените процеси, протичащи в тях, както и на характерни и забележителни обекти на неживата природа и ландшафти.
Законът за защитените територии (1998) определя шест категории ЗТ, съобразени със съвременните международни изисквания (категориите на IUCN) и категории, различаващи по състояние и степен на съхраненост на природните елементи, цел и режим на управление:
Режимите за опазване и управление на защитените територии се определят от Закона за защитените територии, заповедта за тяхното обявяване и плановете за управление. В плановете за управление се посочват идеалните и оперативните цели на управлението в ЗТ, норми, условия и препоръки за осъществяване на различните дейности (ползване на природните ресурси, устройство, строителство), краткосрочни и дългосрочни програми за действия, свързани с научноизследователската работа, мониторинг на компонентите на околната среда, екологичното образование и обучение, екотуризъм. Плановете за управление се изработват от екипи от специалисти и се подлагат на обществено обсъждане от представители на цялата общественост – заинтересовани централни и местни органи на властта, научни организации, собственици на територии, неправителствени организации и сдружения. Така се гарантира защитата на местните интереси и тяхното съчетаване с необходимостта от устойчиво управление и използване на природните ресурси. За определени категории ЗТ се предоставят възможности за насърчаване на икономическата инициатива на местните жители чрез запазване на екологични производства и дейности, възраждане на занаяти, традиции и обичаи, развитие на селски и екологичен туризъм, което има за цел да стимулира и допринася за опазването на природата.
Изграждането на мрежа от защитени територии в България има дългогодишна история и традиция. То започва в резултат на активната дейност на Съюза за защита на родната природа, основан през 1928 г. Началото се поставя с обявяването на първия български резерват „Силкосия“ (тогава „Горна Еленица – Силкосия“) в Странджа на 29.06.1933 г. Месец по-късно се обявява резерват „Парангалица“ в Рила (30.07.1933), а през следващите години – „Баюви дупки“ (1934), Бистришко бранище (1934), „Торфено бранище“ (1935). На 27.10.1934 г. е обявен народен парк „Витоша“ – първия парк в България и на Балканския полуостров и един от първите в Европа.
С обявяването на нови ЗТ за няколко десетилетия тяхната площ нараства и през 1977 г. обхваща 1% от територията на страната, а през 1991 г. достига 2%. През последните 15 години мрежата от ЗТ бързо се разширява във връзка със създаването на големи по площ ЗТ, ратифицирането и прилагането от нашата страна на редица международни договори за опазване на природата и биологичното разнообразие, разработването и приемането на важни национални документи: Национална стратегия за опазване на биологичното разнообразие – приета през 1998 г., първи Национален план за опазване на биологичното разнообразие, приет през 1999 г. и втори – за периода 2005–2010 г., Национална стратегия по околната среда на България и План за действие 2000–2006 г.
Към настоящия момент България има развита мрежа от защитени територии в европейски план, включваща 873 ЗТ с площ около 600 000 ha, което представлява около 5,2% от територията и акваторията на страната. За сравнение глобалната система от ЗТ покрива 5% от земната повърхност.
Характерно за системата от ЗТ е, че значителна площ и висок относителен дял имат резерватите и националните паркове – ЗТ с по-голям обхват и по-строг режим на опазване и управление, който напълно изключва (в резерватите) или силно ограничава (в националните паркове) антропогенното въздействие. Двете категории обхващат над 280 000 ha, което е около 54% от общата площ на защитените територии. В България има 55 резервата с обща площ 77 000 ha и 3 национални парка с обща площ 193 047 ha.
Останалите категории ЗТ се разпределят както следва: природни забележителности – 479 с обща площ 14 548 ha, природни паркове – 11 с обща площ 238 155,2 ha, защитени местности – 142 с обща площ 38 436 ha.
С грижа за средата, в която живеем, Европейският съюз поставя изисквания към странитечленки за опазване на природните местообитания и видове. Концепцията е за изграждане на екологична мрежа от свързани помежду си територии и акватории, в които се прилагат съгласувани действия за дългосрочното опазване на видовете, местообитанията и ландшафтите. Екологичната мрежа се състои от:
В рамките на природозащитното законодателство на Европейския съюз опазването на видовете и местобитанията им се определя от два основни законодателни акта:
Именно Директивата за местообитанията определя основните принципи на изграждането на Екологичната мрежа НАТУРА 2000. В отделни приложения са определени местообитанията (І) и видовете (ІІ) от европейска значимост, за чието опазване страните трябва да предприемат специални мерки.
В българското законодателство прилагането на двете директиви и изграждането на Националната екологична мрежа се регламентира в Закона за биологичното разнообразие (2002). Съгласно чл. 6 (1) 2. защитени зони се обявяват за видовете животни и растения, посочени в приложение ІІ на Директива 92/43. През периода от 2004 г. страната подготвя своя мрежа от защитени зони по двете директиви. Трябва да се отбележи, че списъците на видовете в приложенията имат своята история. С разширяването на съюза се увеличава броя на видовете, но това като правило е бавен процес. Българската флора се отличава с богатство и значително участие в нея на балкански ендемични видове, понтийски и евксински флорни елементи. Това богатство при висшите растения засега не е добре представено в приложенията на Директива и е необходима активност за обогатяване на приложенията, с включване в тях на български и балкански ендемити.
Видовете растения, включени в приложение ІІ на директивата, за чието опазване се обявяват защитени зони, срещащи се в България, са 23. От тях 5 вида са мъхове, а висшите растения са 18 вида.
Мъховете са: Buxbaumia viridis (Moug.) Moug. & Nestl, Dicranum viride (Sull. & Lesq.) Lindb., Drepanocladus (Hamatocaulis) vernicosus (Mitt.) Warnst., Meesia longiseta Hedw. от Листнатите и Mannia triandra (Scop.) Grolle от Чернодробните (Ганева, Начева, 2005).
Висшите растения, установявани в България, са: Aldrovanda vesiculosa L., Caldesia parnassifolia (L.) Parl., Centaurea immanuelis-loewii Degen, Centaurea jankae Brandza, Crambe tataria Sebeok, Cypripedium calceolus L., Dactylorhiza kalopissiiE.Nelson, Echium russicum J.F.Gemlin, Eleocharis carniolica Koch, Gladiolus palustris Gaud., Himantoglossum caprinum (Bieb.) C. Koch., Ligularia sibirica (L.) Cass., Liparis loeselii (L.) Rich., Marsilea quadrifolia L., Moehringia jankae Griseb. ex Janka, Potentilla emili-popii Nyar., Tozzia carpathica Wol., Viola delphinantha Boiss. Всички те са включени в Червения списък на растения и гъби (Petrova & Vladimirov, 2009). От тях 2 вида са Регионално изчезнали (Caldesia parnassifolia, Liparis loeselii). Блатното петльово перо (Gladiolus palustris) е оценено като вид с Недостатъчно данни. Критично застрашените видове са 8 (Aldrovanda vesiculosa, Cypripedium calceolus, Dactylorhiza kalopissii, Ligularia sibirica, Marsilea quadrifolia, Potentilla emili-popii, Viola delphinantha). Първите четири от тях са с по едно находище. Застрашени от изчезване са 5 (Centaurea immanuelis-loewii, Centaurea jankae, Crambe tataria, Eleocharis carniolica, Moehringia jankae). Всички те са с по няколко изолирани находища. Уязвими са 3 вида (Echium russicum, Himantoglossum caprinum, Tozzia carpathica).
Всички видове със съвременно разпространение имат находища в потенциални НАТУРА 2000 зони. При видовете с единствени находища, 100% от популациите им са в НАТУРА зони. При останалите този процент е различен. С най-голям брой популации в мрежата е пърчовката (Himantoglossum caprinum), която е най-широко разпространена. Добро е представителството на Marsilea quadrifolia, Viola delphinantha, Tozzia carpathica.Извън мрежата остават значими популации на Centaurea immanuelis-loewii (южните склонове на планината Острица) и Echium russicum (на Лозенска планина). Необходими са проучвания за изясняване на съвременното разпространение на Gladiolus palustris, Crambe tataria, Eleocharis carniolica, Moehringia jankae, състоянието на популациите им и, при необходимост, мерки за включване на отделни находища в НАТУРА зони.
През 2002 г. страните, ратифицирали Конвенцията за биологичното разнообразие (КБР), приеха Глобалната стратегия за опазване на растенията (Global Strategy for Plant Conservation). Стратегията е принос към изпълнението на целите за устойчиво развитие и значително забавяне на процесите на загуба на биоразнообразие. Тя включва 12 цели, които да бъдат достигнати около 2010 г. Цел № 5 е да бъдат защитени 50% от най-важните места за растителното разнообразие.
Програмата „Важните места за растенията“ има за цел да идентифицира най-добрите места за диворастящите растения, гъби и техните местообитания и да бъде обосновка за опазването им. Важно място за растенията (ВМР) eмясто с естествена или полуестествена растителност, което съдържа изключително ботанично богатство и/или изключително съчетание на редки, застрашени и/или ендемични видове и/или растителност с висока ботаническа стойност.
Организациите Plantlife International и IUCN са определени от Конвенцията за биологично разнообразие за водещи институции по изпълнението на цел № 5. Plantlife International разработва програма, ясно дефинирани критерии, методика за идентификация и база данни за Важните места за растенията (Anderson, 2002). Сега в повечето европейски страни, както и в други региони на света, се работи по идентифициране на ВМР. Основните критерии са три:
А – Застрашени видове. Местата по този критерий съдържат значими популации на 1 или повече видове с глобално или регионално консервационно значение.
В – Ботанично богатство. Мястото има изключително богата флора в регионален (европейски) контекст.
С – Застрашени хабитати. Местата по този критерий са пример на тип хабитат от глобална или регионална ботаническа важност. За Европа ВМР се определят за хабитатите, включени в приложенията на Директива 92/43 на Европейския съюз и на Конвенцията за опазване на дивата европейска флора и фауна (Бернска конвенция).
По критерий Застрашени видове, има 4 категории. За европейските страни, към A(i) са видовете, включени в списъка на IUCN (IUCN 1998) като застрашени и уязвими. Към A(ii) се отнасят видовете, включени в приложенията на Директивата за хабитатите и на Бернската конвенция. Към A(iii) се отнасят ендемичните за страната видове, които не попадат в групите A(i) и A(ii). Към A(iv) са близките до ендемичните таксони (видове с ограничен ареал, разделен между две или повече страни). Опазването в глобален мащаб на последните две групи зависи изключително от страните, за които те са ендемити.
Съгласно методиката (Anderson, 2002), по отделните критерии има прагове, които определят отделните ВМР.
През периода 2003–2004 г. екип от български учени изготвя списъци на видове висши растения по критерий А и местообитания по критерий С, както и списък на 114 потенциални ВМР (Peev et al., 2005). През 2006–2008 г. е в ход тригодишен проект на Plantlife International (финансиран от Холандия) за определяне на Важните места за растенията в 3 балкански страни (България, Хърватия и Черна гора). Актуалните списъци на видовете (по критерий А) включват 230 вида: 201 висши растения; 12 мъхове; 4 лихенизирани гъби и 13 вида гъби. Необходимо е да се отбележи, че изготвянето на Червен списък на растенията и гъбите в България (2005), в който редица ендемични видове получиха оценка, увеличи двукратно броя на видовете висши растения от българската флора, за които е необходимо да бъдат определени ВМР. Същевременно прегледът на българските ендемити (Petrova & Velcev, 2006) показва, че 29% от тях не се оценявани за категория по критериите за Червен списък. При следващата оценка за Червен списък на растенията и гъбите в България тези видове трябва да бъдат оценени.
В резултат на работата по проекта, са определени 125 Важни места за растенията (Radford & Ode, 2009; http://www.plantlife-ipa.org/Reports; Peev et al., in preparation). По-голямата част от местата – 86, са определени както за видове, така и за местообитания, 11 от определени само за застрашени видове, а останалите 28 – за местообитания. Сред Важните места за растенията в България са както значими по площ територии, с признат природозащитен статус, като Рила, Пирин, Славянка, територии от Родопите (Добростан, района на Триград – Мурсалица, части от долината на р. Арда и др.), Западен Балкан, Врачански Балкан, Централен Балкан, Сините камъни, но също така и малки територии, обикновено с находища на реликтни или ендемични видове или редки местообитания (Крушето, Изворо, Сивино, Маноле, Таушан тепе).
Рамков по отношение на всички закони за опазване на околната среда и биоразнообразието е Законът за околната среда (ДВ 91/2002). В него се регламентират основните положения за опазване на компонентите на средата, биологичното разнообразие, процедурите за Екологична оценка и Оценка на въздействието върху околната среда, разрешителните режими, управлението и финансирането.
За опазването на живата природа основен е Законът за биологичното разнообразие (ЗБР) (ДВ 77/2002). Той урежда отношенията по опазването и устойчивото ползване на биологичното разнообразие в Република България и е инструментът за интеграция на международните законодателни актове в българското законодателство – Конвенцията за биологичното разнообразие, Конвенцията за международната търговия със застрашени видове от фауната и флората (CITES, Вашингтонската конвенция), Бернската конвенция, Директива 79/409 и Директива 92/43 на Европейския съюз, Бонската конвенция и споразуменията към нея, Рамсарската конвенция. Законът постановява изграждането на Национална екологична мрежа, като определя нейните цели. Приложение № 2 на ЗБР включва хабитатно специфични видове от Приложение ІІ на Директива 92/43, за които трябва да се обявяват НАТУРА 2000 защитени зони. Такива са 23 вида, включително 5 вида мъхове. Приложение № 2а на ЗБР включва хабитатно специфични видове, за чието опазване е необходимо обявяването на защитени територии по Закона за защитените територии. Такива са 75 вида висши растения, главно от острицовите, бобовите и житните; сфагновите мъхове и Leucobrium glaucum от мъховете; 10 вида гъби (макромицети).
Опазването на видовете се регламентира в Глава трета. Видовете от дивата флора и фауна се опазват чрез: съхраняване на местообитанията им в Националната екологична мрежа; поставяне под режим на защита или на регулирано ползване; поддържане или възстановяване на условията в местообитанията съобразно екологичните изисквания на съответния вид; разработване и прилагане на Планове за действие за видове с различна степен на застрашеност. Приложение 3 на ЗБР съдържа защитените видове в страната. За защитените растения е забранено: брането, събирането, отрязването, изкореняването, унищожаването на индивиди в техните естествени находища; притежаването, пренасянето, превозването, изнасянето зад граница, търговията и предлагането за продажба или размяна на взети от природата индивиди. Защитените растения, включени в приложението, са 591 вида от 97 семейства. В приложение № 4 на ЗБР са включени видове, обект на ползване, за които се предвиждат мерки за регулирано ползване.
Законът предвижда за застрашени в международен мащаб видове и застрашени видове от приложения 2, 3 и 4 да се разработват Планове за действия, които се утвърждават от министърът на околната среда и водите.